От всяка върба свирка не става, но в България телевизиите пускат абсолютни „дървета“ в ефир! Вижте само Пипи …

В България журналистиката отдавна не е арена за истински таланти, а фамилно предприятие, в което важи принципът „родословното дърво ражда ефирно дърво“. Едни влизат в професията с години труд, други просто излизат от нечия утроба с микрофон в ръка. Петя Дикова, по-известна като Пипи (защото, разбира се, това е страхотен избор за сериозна журналистка), е живото доказателство, че не е нужно да си умен, проницателен или дори елементарно начетен – нужно е само да имаш родители, които са в играта.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Но да започнем от началото. Как се става журналист в България? Ако питате наивниците, които учат, мъчат се и вярват, че качеството има значение – отговорът е с много труд и отдаденост. Ако питате реалността – просто трябва мама и тати да са подходящите хора.

Генетично предопределен ефир

Пипи, щерката на Сашо Диков и Аня Пенчева, няма как да е друго, освен телевизионна личност. Баща ѝ – олицетворение на журналистиката „ама, к’во става тука, бе?!“, която изисква повече гръмки жестове и хаотично бърборене, отколкото реална журналистическа мисъл. Майка ѝ – актриса, известна предимно с това, че изглеждаше добре в епохата, когато VHS касетите бяха върхът на технологиите. Двамата заедно създават Пипи – медийното „дете-чудо“, което без никакъв обективен талант се оказва водеща, репортер и каквото още е нужно, за да не остане без работа.

Така започва един журналистически „бляскав“ път. Не с проницателен ум, не с безкомпромисна аналитичност, а с… излишък на ДНК от „правилните“ хора. Но поне, ако генетиката беше щедра, човек би се надявал на някакъв проблясък. За съжаление, мозъчният тръст на семейството не дава сериозни заявки за мисловни подвизи. Сашо Диков винаги е бил синоним на бавна мисъл и беден речник, а Аня Пенчева… е по-добре да не я караме да разсъждава на глас. С такова интелектуално наследство е цяло чудо, че Пипи успява да различи Лазаровден от Томина неделя. Поне миналата година не успя.

„Журналистика“ с намазано червило и подадени въпроси

Разбира се, нека не се заблуждаваме. В истинската журналистика интервю с Лейди Гага или Ерос Рамацоти не е мерило за качество. Да питаш „Как се чувствате?“ на английски и да получиш готовите отговори, подготвени от екип на голяма телевизия, не прави никого разследващ репортер. Истинската журналистика не е предаване на фризирани въпроси и изкуствена усмивка пред камерата. Тя изисква характер, острота, познания и способност да водиш зрителя през сложната плетеница на фактите. А тук, уви, имаме единствено Пипи – с нейните клишета, очевидни въпроси и безкрайни напъни да изглежда компетентна.

Не че е виновна само тя. Българската журналистика отдавна се е превърнала в пазар на познати. Няма значение колко можеш – важното е кой те познава. И докато в националните медии място намират повече „наши хора“, отколкото истински професионалисти, аудиторията получава нескопосани гафове, плоски анализи и репортери, които звучат като лошо озвучени сапунени сериали. „Тикат ме от предаване в предаване!“ – би могла да възкликне Пипи. И ще бъде права. Защото журналист, който е добър, не се мести постоянно. А този, който просто трябва да остане на екран – се намества като диван в нов апартамент.

Защо журналистиката губи почва?

Големият проблем не е една-две фамилии, а тенденцията. Някога журналистиката беше призвание. Днес е наследство. Умни, амбициозни млади хора отпадат от надпреварата, защото нямат правилните родители или нужните „наши хора“. Те остават в сянката на връзкарите, които надуто говорят за собствения си „талант“, докато зрителите имат привилегията да гледат поредното телевизионно недоразумение.

Но както казва една известна народна мъдрост: „От всяко дърво свирка не става“. Само че в България явно някои „свирки“ от недодялани дървета ги пускат по телевизията, независимо дали звучат фалшиво.