Пътят на празната надежда: Росен – Веселие – Ясна Поляна… и други географски недоразумения

Има места в България, които времето е забравило. Има пътища, които дори Google Maps не рискува да картографира. Има и чудеса на инженерната мисъл, които оцеляват въпреки всички опити да бъдат изличени от асфалта на историята. Един такъв велик паметник на търпението, на упорството и на пълното институционално бездействие е пътят Росен – Веселие – Ясна Поляна.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Наричат го „път“, но това е като да наречеш изоставен, ръждясал москвич – болид от Формула 1. По-точно би било да кажем: геоложки феномен, тест за окачване, или просто – трасиран спомен от едно обещание отпреди 45 години. Да, четири десетилетия и половина – един цял човешки живот, прекаран в чакане на някой отговорен човек да каже:

„Абе, това дето хората се пребиват по него, май беше някакъв път?“

Но нека не бъдем груби към обичната ни общинска администрация. Та тя е толкова заета – с разни важни дейности като рязане на ленти, откриване на празни площи и броене на населението, което все още не е напуснало селата. Не е редно да я занимаваме с незначителни неща като инфраструктура. Все пак, ако продължат така, може съвсем скоро да сложат бариера и да направят вход с билет – да го превърнат в музеен експонат: „Път от социалистическата епоха – напълно автентичен, без човешка намеса“.

Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) също не заслужава осъждане. Тя просто не е знаела. Никой не ѝ е казал. А и как да знае? Нейните служители да не са ясновидци, екстрасенси или, пази Боже, клонинги с всевиждащи очи? Те не обикалят пътища. Те обикалят кабинети. Затворени, уютни, със служебно кафе и климатици, където отчетите се пишат сами, а „дейността“ се брои в съставени документи, не в ремонтирани километри.

От време на време ще пуснат малко чакълче, ще стрият две тухли и ще нарекат това „интервенция“. Ще се снимат, ще качат пост във фейсбук с хаштаг #УстойчивРазвитие и ще си дадат по едно „поздравления, екипът се справи блестящо“. Е, блестящо като ламарина, заклещена в дупка от 1989-та.

Някои ще кажат – „Ама това не е единствен път в това състояние.“ Точно така! Това е цяло движение! Национална мрежа от невидими пътища – асфалтови фантоми, върху които стъпиш ли, рискуваш да изгубиш не само предницата на колата, но и волята си за живот.

Но в това има и нещо възвишено. Българинът, изправен пред избора между съвременен транспорт и животинска тяга, може би ще избере коня. Или магарето. По-еко, по-сигурно и, честно казано, по-бързо. Защото магарето знае как да заобиколи кратерите, които наричаме „дупки“, но са си малки, интимни язовирчета.

А иначе – не се притеснявайте. Пътят ще изтрае. Още 45 години, защо не. Малко прах, малко пръст – и всичко ще си върви както досега: криво-ляво, по-скоро криво.

Не е важно какъв е пътят. Важно е да имаш желание да минеш по него. Или поне добро окачване и пълна застраховка.