Айде бе?! Стоил Цицелков с нов умствен издрисък: Да, съден съм навремето -реабилитиран, ама нямам досие…..

В българската политика има кратки мандати, има експресни назначения, но случаят „един ден вицепремиер“ вече влиза в графата „политически хайку“. Три реда биография, едно извинение по телевизията и една дума, повтаряна като мантра: реабилитиран.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Стоил Цицелков излезе и каза: да, имало е присъда за шофиране след употреба на алкохол. Да, имало е стара случка с намерена марихуана край него и негови приятели. Но всичко това било дребно, отдавна, минало, приключило. Днес свидетелството му за съдимост било чисто.

И тук започва българската магия. В нашата действителност „чисто съдебно минало“ често се използва като препарат за почистване на паметта. Пускаш една юридическа пералня, натискаш бутона „реабилитация“ и хоп – биографията излиза изгладена, ухаеща на лавандула и институционална невинност.

Само че обществото не е нотариус. То не работи с печати, а с памет.

Да шофираш след употреба на алкохол не е философски спор, а конкретно действие с реален риск. Самият Цицелков призна това и каза, че съжалява. Добре. Разкаянието е човешко. Но когато човек влиза в управлението, стандартът вече не е „човешки“, а публичен. Там летвата не е на нивото „изтърпял съм си наказанието“, а „вдъхвам ли доверие“.

Колкото до старата история с намерена марихуана – тя може да е младежка глупост, може да е недоразумение, може да е просто история с лоша компания. Но когато в Народното събрание се размахват съдебни решения, а от трибуната се четат детайли, вече не говорим за другарски съд. Говорим за политическа сцена, където всяко петно, дори и изпрано, стои като леко пожълтяло място на бяла риза.

И като заговорихме за младежка глупост, не можем да не отбележим, че глупостта може да е направена от младеж, но не приляга на младежи. 55 грама трева са точно 220 цигари марихуана. Точно сериозно дилърство на дрога си е.

Най-интересното в случая не са старите провинения, а новата логика: „Щом съм реабилитиран, значи темата е приключена.“ Това е като да кажеш: „Свалих гипса, значи никога не съм чупил крак.“ Костта може да зарасне, но рентгеновата снимка е запечатала контузията.

Иронията е, че Цицелков твърди, че не му трябва имунитет, не му трябва охрана, не му трябва нищо. Само малко светлина и честни избори. Звучи красиво. Почти поетично. Само че в българската политика светлината обикновено идва със сенки. А сенките край Цицелков са упорито контрастиращи.

Да настояваш, че всичко е наред, защото по закон свидетелството ти е чисто, е като да твърдиш, че буря не е имало, защото след нея небето е синьо. Формално вярно. Атмосферно съмнително.

Най-любопитен е моралният акробатизъм. От една страна – „да, имало е грешки“. От друга – „това не петни репутацията ми“. Тук вече влизаме в жанра на политическата алхимия: превръщане на оловото в злато, чрез пресконференция.

Разбира се, всеки има право на втори шанс. Въпросът е дали вторият шанс започва от вицепремиерски кабинет. Обществото не е съд, но има инстинкт. И този инстинкт казва простичко: управлението не е рехабилитационен център.

В крайна сметка случаят не е толкова за едно старо провинение или една присъда. Той е за усещането, че у нас моралът често идва с бележка под линия. Че „чисто по закон“ не винаги значи „чисто по съвест“. И че костюмът с едно свидетелство за съдимост в горния джоб не означава, че биографията ти е момина сълза.

Стоил Цицелков може да е реабилитиран по закон. Но политиката не работи само със закони. Тя работи с доверие. А доверието не се реабилитира просто така- с един лист. То се печели. И се губи много по-бързо, отколкото трае един мандат от един ден.