Айде пак! Превърнахме се в държавата на свлачищата и срутищата…
Поредната свежа новина от страната на вечния ремонт и временните решения: свлачище затрупа пътя между Пампорово и Смолян. Не просто свлачище, а направо природата решила да направи бърза археологическа консервация на българската пътна инфраструктура. Да остане нещо за поколенията – ако не асфалт, поне спомен за него.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Министърът казва „колективна безотговорност“. Това е онзи удобен израз, който значи „всички са виновни, значи никой няма да носи отговорност“. Междувременно става ясно, че имало някаква „скандална поръчка“ за милиони, от която са укрепени… пет свлачища. Пет.
На терен положението е още по-живописно. Пътищата заснежени, непочистени, обходните маршрути – полуобходни, защото и те се свличат. Един път се затваря, друг се пропуква, трети чака ред. Малко като игра на руска рулетка, но вместо револвер с патрони – асфалт, и който не успее от първия път да мине, остава в канавката.
АПИ, както обикновено, е в ролята на наблюдател с философско излъчване. Вероятно чакат свлачището да се самоорганизира и да подаде проект за възстановяване. А ако не стане – винаги може да се сложи една табела „Внимание, шЪ опраЙм раОтата“
Иронията е, че години наред асфалтът беше национална гордост. Изляха се милиарди, режеха се ленти, правеха се снимки. Пътищата ни трябваше да са като магистрали в рекламна брошура. Днес повече приличат на трасето на смъртта в Тибет – пропаднали, пробити, разкъртени, а вече и затрупвани. Само молитвените флагчета липсват, макар че и това може да въведем като мярка за безопасност.
Обходът през Стойките? Разбира се, че и там има проблем – пропаднала подпорна стена. Защо да има нормален маршрут, когато можем да предложим приключенски туризъм? „Екстремно пътуване през Родопите – включен адреналин, без гаранция за пристигане.“
А експертите предупреждават: рискът остава. Разбира се, че остава. В държава, в която няма място със здрав път, рискът е не състояние, а постоянна величина. Като данъците, само че по-опасен.
Ще гоним Михаля по пътните мрежи в държавата на измамниците, докато последните участъци не се превърнат в чакъл и спомен. Ако в следващите година-две не се вземат реални мерки, няма да има какво да ремонтираме. Ще остане само да обявим пътищата за културно наследство и да сложим табелка: „Тук някога минаваше асфалт“.
И може би това е планът. Защото, както върви, единственото стабилно нещо в цялата картина е традицията – да се краде стабилно, да се обещава уверено и да се ремонтира… някога, някъде, по документи.
