Айде стига с „ДаллБогг“ – „ВзеллБогг“! В сектора има картел, който не търпи конкуренцията да прави цените достъпни…

В България има една особена форма на свободен пазар. Тя прилича на футболен мач, в който всички отбори играят срещу един състезател, а съдията е заспал на тъчлинията. Или не е заспал. Просто много внимателно гледа в друга посока.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Случаят с отнетия лиценз на застрахователното дружество „ДаллБогг: Живот и здраве“ повдига въпроси, които далеч надхвърлят съдбата на една компания. Защото зад цифрите, договорите и милиардите по инфраструктурни проекти стои една стара българска приказка: ако някой започне да предлага нещо по-евтино, по-бързо и по-достъпно, внезапно се оказва, че е настъпил всички по мазолите.

Дълги години българинът беше свикнал да влиза в офисите на застрахователите като крепостен селянин пред данъчен бирник. Цените растат, условията се усложняват, сроковете се удължават, а клиентът има честта да бъде обслужен с ентусиазма на чиновник в понеделник сутрин.

После се появява компания, която предлага по-ниски цени, по-гъвкави пакети и по-достъпни условия. Изведнъж настъпва паника. Не сред клиентите. Сред конкурентите.

И тук започва големият български спектакъл.

Народът гледа представлението от последния ред, докато на сцената се разиграва познатата пиеса „Всички срещу един“. Публиката плаща билетите, а накрая пак остава без стол.

Разбира се, никой официално няма да каже, че има картел. Това е дума, която институциите произнасят със същия ентусиазъм, с който вампир произнася думата „слънце“. Но когато цените на различни места започнат подозрително да приличат една на друга, когато конкуренцията постепенно се превръща в театрален декор, а клиентът винаги губи, обикновеният човек започва да си задава въпроси.

Особено когато държавата стои като възрастен пазач в музей на абсурдите и наблюдава как картините изчезват една по една от стените.

Днес всички говорят за милиардите по инхаус договорите на „Автомагистрали“, за застраховките, обезпечаващи огромни авансови плащания, и за риска държавата да остане без адекватни гаранции. Това са важни въпроси. Но има и друг въпрос.

Къде бяха всички институции, когато тези договори се подписваха?

Къде беше държавният контрол, когато застрахователни полици заменяха банкови гаранции?

Къде бяха всички онези хора с печати, комисии, дирекции, агенции и гръмки длъжности, които днес откриват проблемите със закъснение, достойно за археологическа експедиция?

В България институциите често приличат на пожарна, която пристига три дни след пожара и съставя протокол за изгорялата къща.

И докато обществото наблюдава поредния скандал, истинският проблем остава непокътнат.

Това е културата на алчността.

Не онази здравословна амбиция, която движи бизнеса и икономиката. А дребната, задушаваща, провинциална алчност, която не иска да печели повече чрез конкуренция, а иска конкурентът просто да изчезне.

Тя е навсякъде. В обществените поръчки. В монополите. В картелните съмнения. В администрацията. В политиката. Във всеки сектор, където група хора са решили, че пазарът е прекрасна идея, стига никой друг да не участва в него. Така държавата постепенно се превръща в огромен аквариум, в който големите риби непрекъснато се оплакват от липсата на кислород, след като сами са изяли всички по-малки.

После същите тези риби се чудят защо водата е станала мътна.

Истината е болезнено проста.

Няма значение дали говорим за застрахователи, строителни фирми, енергийни дружества, банки или какъвто и да било друг сектор. Докато правилата се пишат за удобството на силните, а не за защитата на обществото, резултатът винаги ще бъде един и същ.

По-малко конкуренция. По-високи цени. По-малко избор. По-бедни граждани. И повече речи за европейски стандарти. България отдавна не страда от липса на закони. Страда от липса на желание те да важат за всички. Затова и всяка нова криза изглежда като продължение на предишната. Сменят се имената, сменят се фирмите, сменят се политиците, но сценарият остава същият.

А народът продължава да плаща сметката.

Както винаги.

Защото в държавата на абсурдите клиентът е цар само в рекламите, конкуренцията е свещена само в учебниците, а свободният пазар често прилича на семейна вечеря, на която място има само за роднините.

Всички останали са поканени единствено да платят сметката.