Балканският Цицерон – Иван Кузманов в ролята на вечния дисидент (видео и снимки)
Когато настъпи общинска сесия в Камено, когато залата се изпълни с уморени журналисти и напрегнати съветници, когато дневният ред се разгръща като натоварен списък с решения, има едно нещо, което не може да бъде избегнато – Иван Кузманов ще се изправи, ще се вгледа театрално в аудиторията и ще превърне заседанието в личен моноспектакъл.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
„Стожерът на морала“, „живият символ на непогрешимостта“, „единственият неподкупен и вечен борец“ срещу „всички останали“, изскочи и днес на манежа, превръщайки трибуната в свое лично царство. Кузманов не говори – „той пророкува“. Не спори – „той разобличава“. Не критикува – „той раздава присъди“.
Гласът на „безсмъртната правда“ (разбира се, неговата)
Всяка сесия протича по един и същ сценарий. В началото общинарите се надяват, че може би, само може би, този път Кузманов ще запази мълчание. Напразни надежди. Защото не може да има дебат без него, както не може да има буря без гръмотевици. С риториката на човек, който смята, че му е отредено да бъде българският Робеспиер, той се втурва в словесни кървави битки срещу вездесъщия си враг – реалността.
Обвиненията му се сипят като пролетен град: „не ми дадоха думата!“, „спират ме да говоря истината!“, „искам да коментирам този въпрос, макар че сме на друга точка от дневния ред!“, „всички сте срещу мен, защото се страхувате от правдата!“… Каква несправедливост – да има правилник, който да ограничава свободния му поток на мисълта!
Русокастровския Че Гевара на микрофона
Кузманов не търпи съмнения. Който не е с него, значи е част от заговор. Неговият морален компас винаги сочи на север – и този север е той самият. Когато му напомнят за правилника, той не приема това като корекция, а като атака срещу свободата на словото. Когато председателят Балтаджиев го моли да не прави внушения и да не подвежда аудиторията с клевети, Кузманов чува само едно – покушение срещу неговото свещено право да говори неограничено и безконтролно.
Но най-ироничното е, че този същият морален стожер, този върховен съдник на нечистите игри, този бич на нередностите – той самият е символ на онова, срещу което уж воюва. Защото неговите собственоръчно издигнати палатчета, градинки и „малки“ незаконни подобрения към дома му стоят като паметници на двойния стандарт.
Камбаните на справедливостта – но само когато бият в негов интерес
Как действа принципността според Иван Кузманов? Лесно – като двукамбанарийна система. От едната камбанария ехти звукът на морала, когато друг е нарушителят. От другата – тишина, когато самият той не е спазил закона. Да нарушиш правилника на сесията? В името на правдата, защо не! Да прекъснеш дебатите, за да говориш за нещо, което няма общо с темата? Народът трябва да чуе истината! Да узакониш собствените си строежи, преди да сочиш с пръст другите? Е, за такива дреболии време няма.
Но дали Кузманов ще осъзнае някога, че е станал карикатура на онова, което критикува? Едва ли. Защото всяка общинска сесия му дава сцена. И докато той размахва ръце, докато гласът му кънти, докато обвинява, разобличава, назидава – шоуто продължава. А публиката? Тя вече е свикнала.
Единственото, което остава, е да се питаме – кой ще го изключи от ефир?
