БЕЗСРАМИЕ ПРЕД СЪДА! БУРГАЗЛИЕВ С БЕЙЗБОЛКА И УСМИВКА, А БЛИЗКИТЕ НА ХРИСТИНА СЪС СЪЛЗИ И ПЛАКАТИ: „ДЕЦАТА Ѝ СА СИРАЧЕТА!“(видео и снимки)
Докога семейството на убитата жена ще трябва да преживява отново и отново ужаса от загубата си, докато обвиняемият прави пореден опит да се озове под домашен арест?
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
С бейзболна шапка, широка усмивка и демонстративно спокойствие Бургазлиев отново беше доведен в съда. Само че този път пред съдебната палата го очакваше не обичайната тишина, а гневът на хора, чийто живот е разбит завинаги.
Близките на Христина го посрещнаха с гневни подвиквания. Напрежението беше осезаемо. Хората вече са на предела на търпението си от поредните опити на младия мъж да напусне ареста и да премине под домашен арест.
Точно затова близки и съпричастни граждани се събраха пред съда. Не за да произнасят присъди на улицата, а за да покажат, че няма да позволят трагедията на Христина да бъде превърната в поредната забравена съдебна процедура.
Плакатите казваха повече от всяка реч. На тях бяха изписани думи, които би трябвало да тежат на съвестта на всеки, който има отношение към това дело: Христина няма да се върне, за да прегърне детето си. Малките ѝ деца останаха сирачета.
Това е реалността. Не съдебна стратегия, не адвокатска пледоария и не поредното искане за промяна на мярката.
ХРИСТИНА НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕ. НЕЙНИТЕ ДЕЦА НЯМА ДА ИМАТ МАЙКА.
Майката и братът на загиналата жена трудно намираха сили да говорят. Болката им беше видима. Те заявиха единствено, че се надяват съдът да не допусне освобождаването на Бургазлиев под домашен арест.
И какво друго могат да кажат хора, които вече са загубили най-важното?
Между протестиращите се чуха и съмнения, че зад поредните опити за промяна на мярката може да стоят контакти и влияние. Хората коментираха, че родителите на Бургазлиев работят в системата на МВР и изразиха подозрения, че семейството може да разчита на познанства, които да помогнат за освобождаването му.
Това са твърдения и опасения на протестиращите, а не установени факти. Но самото им наличие показва колко дълбоко е разклатено доверието на близките в безпристрастността на процеса.
Когато става дума за родители, деца и отнет човешки живот, всяко съмнение за привилегировано отношение трябва да получи ясен и убедителен отговор.
Особено показателна беше позицията на адвоката на Бургазлиев. Той заяви, че улицата не може да влияе върху решението за освобождаването на неговия клиент.
Принципно е прав. Съдът не трябва да се ръководи от освирквания, плакати или обществен гняв. Но тук възниква един неудобен въпрос: защо този принцип трябва да важи само когато протестиращите са против освобождаването?
Защото самият Бургазлиев неведнъж е бил подкрепян пред съдебната палата от свои приятели, които също са настоявали за освобождаването му.
Тогава улицата има ли право на глас? Или обществената подкрепа е приемлива само когато аплодира искането на обвиняемия?
Не може да се претендира за тишина и дистанция, когато протестът е неудобен, а в същото време да се разчита на демонстрации в подкрепа на собствената позиция.
Съдът не е сцена за състезание по популярност. Но и правосъдието не трябва да изглежда като привилегия за онзи, който разполага с повече приятели пред сградата.
В четвъртък предстои ново гледане на мярката. Близките на Христина заявяват категорично, че няма да отстъпят. Те искат обвиняемият да остане в ареста и очакват съдът да вземе решение, основано на доказателствата, закона и всички законови предпоставки за задържането му.
А обществото има право да задава въпроси.
Има ли основания за промяна на мярката? Какви са рисковете, които съдът трябва да прецени? Има ли обективни причини за евентуално по-леко ограничение? Прилагат ли се еднакви критерии към всички?
Това не са въпроси, на които може да се отговори с бейзболна шапка, усмивка или адвокатска декларация.
Пред съдебната палата днес стояха хора, които не могат да върнат времето назад. Не могат да върнат Христина. Не могат да дадат на децата ѝ майка. Могат единствено да настояват смъртта ѝ да не бъде последвана от усещането, че правосъдието е обърнало гръб на тяхната болка.
И ако за Бургазлиев съдебната зала е място, където се решава личната му съдба, за семейството на Христина това е мястото, където се търси справедливост за един безвъзвратно разбит живот.
ЕДНИЯТ ИСКА ДА СЕ ПРИБЕРЕ У ДОМА. ДРУГИТЕ НЯМАТ КОГО ДА ЧАКАТ ДА СЕ ПРИБЕРЕ.
Тази разлика не бива да бъде забравяна нито за миг.
