БОМБА за искащия власт политически труп? Не, благодаря. Само леко проветрете новините, че мирише на политически нафталин

Има хора, които обичат да ровят в миналото. Не просто да го изучават, а да го чепкат. Като вълна. Вадят от политическия гардероб прясно мумиефицирани трупове, изтупват праха от тях, слагат им вратовръзка и после тържествено обявяват:

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

„БОМБА! Борисов искал отново да управлява!“

Бомба?

Това не е бомба.

Това е все едно някой да открие, че пожарникарят харесва пожарогасители.

Или че котката има намерение да се върне в кухнята, след като е видяла салама.

Да обявиш желанието на Бойко Борисов да управлява отново за сензация е приблизително толкова изненадващо, колкото да съобщиш, че слънцето възнамерява да изгрее утре.

Естествено, че иска да управлява.

Това не е новина. Това е постоянна величина. Борисов не изглежда като човек, който се е събудил една сутрин и си е казал:

„Я да видим… дали пък да не се занимавам с градинарство.“

Не.

Властта очевидно е от онези навици, които не се отказват лесно. Като кафето, цигарите, навика да се обяснява кой е виновен и вечната българска способност политическият човек да се представя като незаменим.

Амбицията за власт не се нуждае от доказателства, когато през годините е била демонстрирана достатъчно убедително.

Тя просто стои там.

Ненаситна.

Непримирима.

И понякога толкова настойчива, че човек започва да се чуди дали политическата кариера не е станала форма на безсрочен трудов договор с егото.

А къде точно е „бомбата“?

Ето това е интересният въпрос. Защото, ако беше излязла новината:

„Костадинов иска отново да управлява България“, някои хора поне щяха да се изправят на стола.

Не защото политическата амбиция сама по себе си е сензация, а защото при подобен сценарий вече говорим за съвсем различен политически коктейл: националпопулизъм, силно изразени проруски позиции и крайна реторика, която би могла да предизвика много по-сериозни обществени реакции.

Но Борисов?

Това не е сюжетен обрат.

Това е повторение на сезон, който телевизията отдавна е излъчвала.

Бомбата, която не успя да уплаши и дете

И тук стигаме до една проста истина: Да представиш Борисов като човек, който иска власт, е все едно да кажеш, че Цецка Цачева е сексбомба. Теоретично може да го произнесеш. Практически обаче обществото ще погледне странно, ще премигне два пъти и ще продължи да си пие кафето. Защото има разлика между новина и новинарски шум.

В България понякога второто се продава като първото. Взима се нещо, което всички знаят, поставя се в червена рамка, добавят се три удивителни, една „бомба“, две „сензации“ и се очаква публиката да припадне. Публиката обаче вече е преживяла достатъчно. Тя не пада от стола при всяко „ЕКСКЛУЗИВНО“.

Вече знае, че зад много от тези думи стои просто стара манджа, претоплена с нова заглавна графика.

Проблемът не е, че Борисов иска власт

Проблемът е, че политическата система продължава да произвежда едни и същи лица като консервна фабрика. Един излиза. Друг влиза. Трети се връща. Четвърти обяснява, че никога не си е тръгвал. И накрая гражданинът стои пред телевизора и има чувството, че гледа политически „Ден на мармота“. Само че филмът е по-дълъг, актьорите са по-изморени, а всички хабим напразно нерви да се насилваме да останем докато гротеската свърши.

Именно тук се появява и друга фигура, чието постоянно присъствие в общественото пространство поражда сходен ефект: Делян Пеевски. Когато определени политически фигури постоянно се връщат в публичния разговор, обществото постепенно започва да получава странното усещане, че те са по-значими, отколкото действително са в момента.

Публичността е политически кислород.

Дори когато човек вече не е в центъра на събитията, постоянните споменавания могат да го държат там. И точно тук се крие парадоксът. Онези, които твърдят, че даден политик е приключил, понякога му правят най-добрата услуга: говорят за него всеки ден. Сутрин. По обяд. Вечер. В анализ. В интервю. В „бомба“. В „сензация“. В „ексклузивно“. И после се чудят защо човекът продължава да бъде фактор. Ами защото му държите микрофона пред устата и чакате да произнесе поредната „мъдрост“.

Политическата изолация е по-страшна от всичко за един политикан

Има едно наказание, което политиците обикновено мразят повече от критиката: да не бъдат интересни. Да не бъдат тема. Да не бъдат причина за сутрешен коментар. Да не бъдат „голямото име“. Да не бъдат човекът, за когото всички чакат да чуят какво е казал. Да бъдат просто част от политическата история. Това е много по-болезнено за властовото его от сто критични статии. Защото критиката означава: „Още ни интересуваш.“

Мълчанието означава: „Продължихме напред.“ И ето защо непрекъснатото ровене в политическия археологически пласт понякога работи срещу самите ровещи. Изкопават мумията. Изтупват я. Показват я на публиката. И после с изненада установяват, че публиката си спомня защо я е погребала. Политическият археолог трябва да внимава какво изважда от земята. Някои артефакти е по-добре да останат експонати.

А „възстановяването“?

Това също е прекрасна дума. Възстановяване. Само че човек неизбежно пита: От какво се възстановявате? От политическа умора? От обществено недоверие? От изчерпване на политическия модел? От факта, че едно поколение избиратели вече не помни първите ви обещания, а само последствията от тях? И най-вече: за какво се възстановявате? За да повторите миналото? За да го поправите? За да го преименувате? Или просто защото властта е навик, който отказва да разбере, че обществото има право да продължи без него?

ГЕРБ и големият проблем с времето

ГЕРБ има още един проблем, който не се решава с партийни конференции, знамена и снимки. Времето. Политическите партии могат да сменят ръководства. Могат да променят лозунги. Могат да освежат логото. Могат да изкарат нови лица. Но не могат да спрат календарa. А когато една политическа формация дълго време се идентифицира прекалено силно с един човек, неизбежно възниква въпросът: Какво остава след него? Тук вече не говорим за конкретния Борисов. Говорим за политическа архитектура.

Когато партията прилича повече на политически организъм, изграден около една фигура, отколкото на институция, способна да произведе следващо поколение лидери, проблемът не е кой ще спечели следващите избори. Проблемът е кой ще остане след следващото десетилетие. А политиката има един отвратително неприятен навик: времето винаги печели.

Няма партия, която да е подписала договор с вечността. Няма лидер, който да е получил безсрочен абонамент за обществено доверие. Няма политическа физиономия, която да не може да бъде заменена. Историята е пълна с хора, които са били убедени в обратното. Историята обикновено ги помни именно заради тази самоувереност.

Младите лица и вечният политически фокус

Когато се говори за „нови лица“, обществото вече има основание да бъде подозрително. Защото ново лице невинаги означава нов човек. Понякога означава: стар политически генетичен материал в по-млада опаковка. Син. Дъщеря. Приятел. Кръщелник. Партиен кадър. Някой, който случайно се е оказал „новото поколение“, след като десет години е стоял на първия ред. Това не е обновяване. Това е политическа козметика. Сменяш костюма, запазваш кройката и се надяваш избирателят да не забележи, че копчето пак е същото. Но обществото вече започва да различава новото лице от новата идея. И това е много по-важно.

ГЕРБ като история?

Тук трябва да се внимава. Партиите не умират само защото някой ги е обявил за мъртви. Но политическите модели могат да се изчерпят. А когато общественият интерес към определена политическа конструкция започне да се оттича, това не се компенсира само с по-силен телевизионен шум. Не можеш да върнеш общественото доверие, като крещиш по-силно. Не можеш да създадеш ново поколение, като преименуваш старото. И не можеш да превърнеш политическото минало в бъдеще само защото някой псевдожурналист е сложил думата „БОМБА“ над него.

Понякога най-доброто за политическото минало е да си остане там

Има теми, които не трябва да бъдат забравяни. Но има и теми, които не трябва непрекъснато да бъдат реанимирани. Разликата е огромна. Историята трябва да се помни. Политическите действия трябва да се анализират. Отговорността трябва да се търси. Но политическите трупове не бива постоянно да бъдат изваждани от ковчега, гримирани и връщани в ефира като новогодишна програма. Защото обществото има памет. И паметта е опасно нещо.

Когато започнеш да напомняш прекалено много за миналото, започваш да напомняш и за резултатите от него. А там вече няма „бомба“. Има архив. И архивът, за разлика от телевизионната сензация, не забравя.

Последната „бомба“

Така че нека си спестим театъра. Борисов иска власт? Вероятно това не е откритие на века. Пеевски иска политическо влияние? Също не е сюжетен обрат, способен да разтърси геологията на Балканите. Политиците искат да бъдат политически значими? Това е почти като да съобщим, че ресторантьорът иска клиенти. Истинската новина би била друга: че обществото вече не се интересува. Че старите лица са престанали да бъдат неизбежни. Че политическата памет е започнала да се превръща в историческа памет. Че поколението, което идва, не изпитва носталгия към политическите времена, които някои отчаяно се опитват да му продадат като „доброто старо време“.

И тогава вече ще има истинска политическа бомба.

Не когато някой стар властник каже: „Искам отново да управлявам.“ А когато обществото спокойно му отговори: „И какво от това?“ Тогава политическата мумия може да бъде върната в музея. Без „ексклузивно“. Без „бомба“. Просто с табелка: „Експонат от прехода. Да не се събужда без основателна причина.“ А най-отдолу, с дребни букви: „Политическите амбиции са вечни. Избирателите, за щастие, не са длъжни да бъдат.“