БОТАШ: Как българската държава откри топлата вода, след като „плати басейна“

Българската политическа сцена отново роди повод за национално самохвалство. След години на фанфари, пресконференции, патриотични заклинания и експертни гимнастики около договора с турската компания „Боташ“, управляващите сега гордо обявяват като исторически успех факта, че са успели временно да замразят част от плащанията по сделка, която самата държава доскоро представяше като стратегически шедьовър.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

С други думи, днес празнуваме, че сме успели да ограничим щетите от нещо, което вчера ни беше продавано като национално спасение.

Политическият театър в България отдавна е достигнал онази особена форма на абсурд, при която пожарникарят получава медал за това, че е изгасил пожара, който сам е запалил. Колкото по-голям е проблемът, толкова по-тържествено се представя неговото частично решаване.

Бившият министър Александър Николов правилно отбелязва, че стратегическата идея е била разумна. Никой не спори, че диверсификацията на газовите доставки е необходима. Само че между добра идея и лош договор стои една дребна подробност, наречена компетентност.

Именно там българската държава традиционно се спъва като турист по джапанки върху заледен тротоар.

Защото проблемът никога не беше в геополитическата логика. Проблемът беше в условията. България подписа договор, който на практика задължаваше страната да плаща независимо дали използва капацитета или не. Знаменитият принцип „ползваш или плащаш“ се превърна в „не ползваш, но пак плащаш“, което е почти философско постижение в областта на публичните финанси.

Така милиони левове започнаха да изтичат като вода през пробита тръба, докато политиците се надпреварваха да обясняват колко стратегически е течът.

Особено впечатляващо е как никой не носи отговорност.

В България договор за милиарди може да се окаже неизгоден, икономически абсурден или направо катастрофален, но виновни няма. Отговорността се изпарява със скоростта на природен газ през незатворен вентил.

Подписалите са действали добросъвестно.

Контролиращите не са разбрали.

Наблюдаващите не са забелязали.

А плащащите, разбира се, са данъкоплатците.

Те винаги са на разположение, когато трябва да финансират поредния държавен експеримент.

Докато Турция последователно следва собствената си енергийна стратегия, България продължава да прилича на пътник, който се качва във влак без да знае накъде отива, но гордо обяснява, че има билет първа класа.

Анкара от години изгражда позицията си на регионален енергиен център. Там решенията се планират десетилетия напред. У нас хоризонтът често приключва с края на следващия парламентарен сезон или с поредната коалиционна криза.

Именно затова турската страна защитава интересите си без сантименти, докато българските управляващи редовно откриват националния интерес едва след като сметката пристигне.

Любопитна е и реториката на властта.

Когато договорът беше подписан, той беше представян като исторически пробив.

Когато се оказа неизгоден, се обясняваше като неизбежна необходимост.

Когато започнаха критиките, беше определян като сложен експертен казус.

А сега, когато плащанията се замразяват, същият договор внезапно се превърна в проблем, който героично се решава.

Ако тази логика се приложи към медицината, пациентът би благодарил на хирурга, че успешно е извадил ножа, който преди това е забил.

Истината е проста.

България действително има нужда от диверсификация, нови маршрути и регионално сътрудничество. Но има още по-голяма нужда от хора, които умеят да четат договорите преди подписването им, а не след първите милиони загуби.

Защото държавното управление не е конкурс по импровизация.

Не е и риалити формат, в който участниците първо натискат всички бутони, а после търсят инструкцията.

Днешното споразумение може и да е стъпка напред. Но то не заличава факта, че преди тази стъпка някой е извървял доста километри в грешната посока.

И докато управляващите си разменят поздравления за постигнатия успех, данъкоплатците имат пълното право да зададат един неудобен въпрос:

След като поправянето на договора е победа, тогава как точно да наречем неговото подписване?