Моля, подавайте сигнали на номер: 0896577779

Днес България

Винаги навреме

Днес България > Blog > Бургас > Бургаският журналист Янчо Николов: Безвремие в живота!

Кратък миг от вечността е животът на човек, а толкова много мъки и страдания си причиняваме един другиму по времето, когато трябва да се наслаждаваме на всеки един момент светлина и глътка въздух подарена ни от Създателя.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Светът е изпълнен с толкова много магическа красота, която да радва сетивата, да ни подтиква към философски размисъл за смисъла на съществуването ни и да ни мотивира да бъдем добри и мили един към друг.

Кому е нужно страданието на другия? Кому е нужна чуждата болка и скръб?

Това ще ни ощастливи ли, ще реши ли ежедневните ни проблеми, които могат да бъдат преодолени по един лек и разумен начин уповавайки се на уроците, които носят скрити в себе си.

„Проблемите са за това, за да бъдат решавани. Те са неизменна част от естествените уроци, които получаваме от Създателя, чрез тях да търсим грешките в себе си и да извличаме поуки за бъдещето си“

Янчо Николов

Какъв висш разум сме и как можем да бъдем на върха на еволюционната пирамида, след като сме единствените живи същества мамейки, убивайки и измъчвайки се жестоко заради идеята да сме една глава над другия и изпитваме садистично чувство на удовлетворение, когато сме успели да се наложим над опонента си -дори с цената на живота му.

Няма друг жив организъм и създание на Земята, което да е приносител на това отвратително чувство –садизъм.

Вместо да се наслаждаваме на малките неща, които носят огромни мигове на щастие и екстаз, ние сме впускаме да преследваме грандомански цели, които ни заличават, като личности. Неглежирайки духовното ставаме роби на материалното и цял живот ни тегли към измамното, което не можем да отнесем със себе си. А колко е лесно да се примириш с това, което си загубил и това, което не си успял да постигнеш в определен етап на живота си.

Когато една врата се затвори, сто и една се отварят. Може би така е трябвало да стане, защото всички ние сме само малки актьори на безкрайната вселенска сцена.

Не е ли по-добре да се усмихнеш за това, че нещо е станало, отколкото да плачеш, защото е свършило?!

Често губим душите си, защото, какво е човек, ако спечели целият свят и погуби душата си?! Високите материални цели, се заплащат на висока духовна и морална цена.

Човек е само малка частица от необятната Вселена. Ролята, която му е отредена едва ли се изчерпва до задоволяване на материалните му нужди и низките му страсти. Светът е толкова перфектно моделиран, че всяко едно творение, молекула, атом играе важна роля в балансирането на този уникален жив организъм.

Не може да се унищожаваме един друг и да нарушаваме вечните закони на съществуване.

Колко дребни и жалки изглеждаме хората с елементарните си мечти да трупаме и печелим, все едно сами сме господари на животите си.

Стани по-добър и направи така, че да си сигурен кой си, преди да срещнеш някого и да се надяваш, че той ще знае кой си. Защото там се крие хилядолетното разковниче на конфликтите между хората, коуто се задълбочават с времето, като бездна разтворила се след апокалиптично заметресение.

Всеки на този свят е просто човек, но за някой друг е целият свят. Представяте ли си, ако всеки мисли за другия, както за самият себе си? Няма ли да бъде по-лесно за всички нас да преодоляваме изпитанията?

Защо трябва винаги да има хора, които нараняват другия, вместо да бъдат приятели и да показват колко много държат един на друг. Нима е толкова трудно за да проумеем, че винаги има едно утре и животът ни дава възможност да направим нещата така, както трябва?

Нима не можем да търсим истинския смисъл на времето течащо покрай нас, подхвърлейки ни, като миниатюрна прашинка все по-близко до безвремеието и мига, когато ще ни остане само днес, и когато в последните си мигове проумеем, че времето на този свят ни е изтекло, да съжаляваме, че не сме имали възможност да разберем истинския смисъл на своето съществуване.

Колко мъдра е сентенцията на великия писател Габриел Гарсия Маркес, който казва:

Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон“.

Прекарваш живота си в лъжи, измами, борба за власт, имущество, пари, имоти и докато се огледаш, дали си изплатил ипотеката на жилището си се озоваваш в гробищата.

Защо всички едва накрая на живота си, когато им оства малко време за сбогом с белия свят започват да мислят и да молят Бог: „Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.”

Защо трезвия разум на човек се връща едва тогава, когато се изправи пред лицето на Смъртта? Нима мъдростта идва тогава, когато никому вече не е нужна?

Не е ли точно в това смисълът на вродения екзестенциален страх от нея, за да проумеем по време на краткия си живот, колко кратко време ни е предопределено на земята и като мерило за всяко едно наше действие, което противоречи на смисъла на нашето съществуване?!

Споделете тази новина
0 0 votes
рейтинг
абонирай се
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments
0
Would love your thoughts, please comment.x