Бургаският журналист Янчо Николов за генерал Русев от ВВС и политиката: „Аман! Да си лети на новите Ф 16, стига ни един катапултирал шапкар…“
В България има една политическа традиция, по-стара и от държавата. Щом някой стане достатъчно популярен, още преди да е довършил изречението си, вече започват да го спрягат за президент, премиер или спасител на отечеството. Следват гръмки опровержения, демонстративна скромност и неизменната реплика: „Аз? Политика? Никога.“
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Историята обаче е упорит свидетел. Малцина са онези, които не са се изкушили от властта, след като по един или друг начин са се докоснали до нея, чрез медийно ласкателство и мимолетна публична известност. Първо категорично отказват, на следващия ден „общественият дълг“ внезапно ги призовава, а вдругиден вече рецитират патриотични лозунги и обясняват как не са искали, но народът ги е повикал. Абсолютен, мигновен катарзис с щедри обяснения в които завоалирано подчертават своята съдбовна мисия.
Затова подобни категорични клетви винаги звучат с известна доза комичност. Не защото непременно са лъжа, въпреки че са! А, защото българската политика многократно е доказвала, че „никога“ е дума с много кратък срок на годност.
Темата се повдига с въпроса от представители на медиите към генерал Николай Русев от ВВС относно това, дали ще се кандидатира за президент и ще влезе в политиката, като своя колега Румен Радев. Естествено, генералът отговори уклончиво, че не мисли да влиза в политиката и ще го направи само, ако пред Дондуков 2 му осигурят две места за паркиране на Ф16 и МИГ 29. Реално това не е никакъв проблем, въпросът е да кацне със самолет. Много дървеняшки майтап. Нищо не пречи на генерала да влезе пеша в президентската сграда, без да се налага да трие гуми на булеварда. Стига да прави точно това, което му се казва.
А той повярвайте ми ще го прави. Защото във военното училище му е вменявано, че трябва да изпълнява командите на висшестоящите. И ще ги изпълнява безропотно и без възражение. Още един фигурант на държавна ясла. Тоя филм вече сме го гледали.
От друга страна, ако генерал Николай Русев действително няма политически амбиции, това е решение, което заслужава адмирации. Командирът на Военновъздушните сили има достатъчно сериозна работа. Пред него стоят реални предизвикателства: усвояването на новите способности на F-16, поддържането на остарелите МиГ-29 до окончателното им извеждане и подготовката на летателния състав. Това са задачи, които изискват професионализъм, а не предизборни речи. Там е мястото на Русев, не в политиката.
Опитът показва и друго. Добрият военен невинаги се превръща в добър политик. Управлението на държава няма нищо общо с управлението на изтребител. В кабината решенията са бързи, правилата са ясни, а грешките се наказват мигновено. В политиката правилата често са размити, компромисите са ежедневие, а последствията понякога се плащат с години.
Затова може би е по-добре генералите да останат генерали, пилотите да си летят, а политиците най-сетне да започнат да управляват. Защото когато военните масово тръгнат към властта, историята рядко аплодира финала. И не защото не умеят да летят, а защото държавата не е самолет, който се управлява единствено с височина, скорост и катапулт.
