Бургаският журналист Янчо Николов за саморазпада и тихата смърт на коректива, и истината в българското общество

Ако човек съди за състоянието на една професия по това как нейните представители се държат помежду си, то българската журналистика отдавна е преминала от „гилдия“ към нещо много по-първично. Нещо, което не се нуждае от етичен кодекс, а от ветеринарен контрол. Защото това, което наблюдаваме, не е общност. Това е територия. И на нея не се спори с аргументи, а се ръмжи.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Има професии, които съществуват, за да произвеждат стойност. Има други, които съществуват, за да я контролират. Журналистиката по замисъл е от вторите. Тя не строи мостове, но проверява дали няма да паднат. Не управлява държавата, но пита защо се управлява така. Тя е механизъм за корекция.

Проблемът започва, когато самият механизъм се повреди.

В България не наблюдаваме просто „слаба журналистика“. Това би било твърде просто обяснение. Наблюдаваме системен отказ на функция. Журналистиката не просто греши. Тя все по-често изпълнява обратното на предназначението си.

Срещал съм мръсни колективи. Срещал съм гилдии, в които интригата е част от длъжностната характеристика. Но там поне има някаква логика. Някаква граница. В журналистиката у нас граници няма. Иронията е, че точно хората, които трябва да поставят граници на властта, са загубили собствените си.

Журналистът по дефиниция е коректив. Това са хората, които задават неудобните въпроси. Които не се страхуват да кажат „защо“. Които не приемат „така стоят нещата“ като отговор. В идеалния свят журналистиката е четвъртата власт. В нашия свят тя е четвъртият отдел по връзки с обществеността.

И тук идва първият парадокс:
Политиците поне не се преструват. Те се усмихват, прегръщат се, а после си забиват нож в гърба. Това е почти честно. Очакваш го. В политиката цинизмът е открит. В журналистиката той е маскиран като професионализъм.

Някога се казваше, че журналистът е „очите и ушите на обществото“. Днес по-често е микрофонът на този, който плаща. И не, не става дума само за големите медии и големите пари. Понякога цената е абсурдно ниска. Един договор. Един проект. Едно удобно интервю. Една премълчана истина. Кучетата – пазачи на демокрацията са се превърнали в стадо хиени.

Нека тръгнем от основата.

Една власт има естествен стремеж да се разширява. Това не е морална оценка, а логически факт. Властта, оставена без контрол, неизбежно търси повече пространство. Затова съществуват разделението на властите и свободните медии. Те не са украса. Те са спирачки.

Сега си представете спирачна система, която започва да работи само когато автомобилът вече е спрял. Или още по-лошо – натискате спирачката в движение, а тя ускорява.

Точно това се случва.

Журналистиката, която трябва да ограничава властта, започва да я обслужва. Когато контролиращият орган се превърне в зависим, системата губи способност за саморегулация.

„Свободата на словото“ се е превърнала в странен термин. Свобода има, но не за всички теми. Слово има, но не винаги е свободно. И най-често истината е онова, което не влиза в материала.

От този момент нататък корекциите не идват отвътре. Те идват отвън – под формата на кризи, протести, сривове.

Именно затова обществата с отслабена журналистика не просто са по-несправедливи. Те са по-нестабилни.

Но нека задълбочим.

Често се казва: „Журналистите са под натиск.“ Вярно е.
Казва се: „Има икономически зависимости.“ Вярно е.
Казва се: „Собствеността влияе.“ Вярно е.

Но нито едно от тези обяснения не е достатъчно само по себе си.

Защото ако проблемът беше само външен натиск, щяхме да виждаме солидарност вътре в гилдията.
Щяхме да виждаме журналисти, които защитават други журналисти.
Щяхме да виждаме колективна реакция срещу несправедливост.

Вместо това виждаме обратното.

Конкуренция, доведена до самоунищожение.
Злорадство, маскирано като професионална критика.
Мълчание там, където трябва да има глас.

Външният натиск успява само когато вътрешната структура е разпадната.

Иначе казано, проблемът не е само, че някой отвън натиска.
Проблемът е, че отвътре няма достатъчно съпротивление.

Тук стигаме до най-неприятната част.

Журналистиката в България не страда само от цензура. Тя страда от автоцензура.
А автоцензурата е качествено различен проблем.

Цензурата ти казва: „Не можеш да кажеш това.“
Автоцензурата те кара сам да решиш: „По-добре да не го казвам.“ Разликата е огромна.

При цензурата има враг.
При автоцензурата врагът си ти.

Система, в която участниците сами ограничават поведението си, е по-устойчива на контрол отвън, но по-податлива на морален разпад отвътре.

Тя не се чупи шумно.
Тя се разлага тихо.

Точно затова в българската журналистика рядко има големи скандали за цензура.
Има нещо по-лошо – липса на скандали там, където трябва да ги има.

Липса на въпроси.
Липса на настояване.
Липса на риск.

А рискът е сърцевината на тази професия.

Без риск няма разследване.
Без разследване няма натиск.
Без натиск няма отчетност.

И така стигаме до затворен кръг:

Журналистите не рискуват – няма разследвания – няма натиск върху властта – властта няма стимул да се обяснява – обществото не получава информация – доверието пада – медиите стават още по-зависими.

Това не е просто упадък.
Това е самоподдържаща се деградация. Нека добавим още един слой.

Медиите не просто отразяват реалността. Те я структурират.
Те определят кое е важно и кое не е.
Кое е проблем и кое е „шум“.

Когато тази функция се изкриви, обществото губи ориентир.

Когато медиите престанат да подреждат реалността по значимост, обществото започва да реагира на второстепенни теми и да игнорира съществените.

С други думи, не просто сме зле информирани.
Ние сме грешно информирани за това кое има значение.

Затова общественият разговор често изглежда абсурден.
Водят се ожесточени дебати за дреболии, докато фундаментални проблеми минават тихо.

Гледаме как журналисти се състезават кой първи ще вземе интервю, сякаш това е въпрос на живот и смърт.
А в същото време пропускат да зададат един-единствен смислен въпрос в това интервю.

Гледаме „разкрития“, които всъщност са удобно подадени компромати.
Гледаме „анализи“, които са преразказ на партийни позиции.

И се питаме: това ли е корективът?

Не, това е симулация на коректив. И всяка симулация има една функция – да създаде усещане, че системата работи, докато всъщност не работи.

Най-опасното състояние за едно общество не е липсата на механизми за контрол, а наличието на фалшиви такива.

Защото при липса на контрол хората търсят решение.
При фалшив контрол хората вярват, че решение има.

И не правят нищо.

В този смисъл журналистиката не просто отслабва.
Тя започва да играе роля, обратна на своята същност.

Вместо да създава прозрачност, тя създава илюзия за прозрачност.
Вместо да намалява недоверието, тя го канализира.
Вместо да обединява около факти, тя разделя около интерпретации.

И вътре в самата гилдия процесът е същият.

Да вземем провинцията. Там картината е още по-ясна, защото е по-малко гримирана. Местните медии и местната власт често съществуват в симбиоза, която би впечатлила и най-смелите биолози. Журналистът пише за кмета. Кметът осигурява реклама. Всички са доволни. Освен читателя, който отдавна е спрял да вярва.

А когато някой реши да не играе по правилата? Тогава идва класиката – делата тип SLAPP. Не за да се спечелят, а за да се сплаши. За да се каже: „Може да пишеш, но ще си платиш за това.“
И тук идва вторият парадокс: журналистите рядко се защитават един друг. Защото са конкуренти. Защото „той утре може да ми вземе интервюто“. Защото „не ми е работа“.

Така гилдията се превръща в арена. Всеки срещу всеки. Всеки чака другият да падне.
И когато падне – няма ръка, която да го вдигне. Има зъби.

„Разделяй и владей“ е стара максима. Работи безотказно. Особено когато разделението идва отвътре. Медиите се групират – едни към властта, други към опозицията. И започват да водят чужди войни. Не за истината, а за позицията. Не за обществото, а за лагера.

И тук идва най-тъжното заключение: Журналистиката не е загубила силата си. Тя просто я използва за друго. Тя все още може да създава обществено мнение.
Но често го прави избирателно. Все още може да сваля правителства. Но рядко го прави от принцип. Все още може да осветлява. Но понякога избира да държи прожектора изключен.

Някой ще каже: „Това е прекалено черно.“
Може би. Но когато сивото стане норма, черното започва да изглежда честно.

Решението не е сложно като формула. Но е трудно като действие.
Журналистите трябва да започнат от най-елементарното – уважение помежду си.
Да спрат да се възприемат като врагове. Да спрат да се радват на чуждото падение.
Да започнат да защитават принципи, не позиции.

Защото истинската сила на една гилдия не е в това колко силно крещи срещу външните врагове, а в това колко стабилна е отвътре.

Юмрукът е силен не защото отделните пръсти са мощни, а защото са събрани.
Разперени, те са просто ръка. Разделени, са нищо.

Журналистите не се обединяват, защото не вярват един на друг.
Не вярват един на друг, защото системата ги е научила, че всеки е сам за себе си.
Всеки е сам за себе си, защото няма общ стандарт, който да ги държи заедно.

Затова призивът „да се обединим“ звучи правилно, но недостатъчно.

Обединението не е емоционален акт.
То е следствие от споделени правила.

Без правила няма гилдия.
Има сбор от хора със сходна професия.

И накрая остава най-простият въпрос:

Какво се случва с общество, в което корективът не работи?

Отговорът също е прост:

Нищо не се коригира.

Грешките се натрупват.
Злоупотребите се нормализират.
Истината става относителна.

И в един момент обществото не рухва драматично.
То просто свиква да живее в по-нисък стандарт на истина.

Това е тихият край.

Не с крясък, а с привикване.

Ако журналистиката у нас не намери начин да се събере, тя няма да бъде унищожена от политиците. Те просто ще я оставят да се самоунищожи. И тогава няма да има кой да зададе въпроса „защо“. А без този въпрос едно общество не просто мълчи.
То започва да свиква.