Бургаският журналист Янчо Николов: Лицата на злото и душевната мутация или как еволюцията „абортира двукраки отпадъци“
Има една стара мъдрост:
„По начина, по който човек се отнася към животните, можеш да разбереш що за общество е.“
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Ако е така, значи на моменти обществото ни прилича на долнопробна квартална кръчма в 3 сутринта, където моралът лежи под масата, а емпатията е изгонена навън да е ядат кучетата. Буквално.
През последните години слушаме за войни, омраза, фанатизъм, пропаганди и човешка жестокост. Човекът винаги е намирал оправдание да мрази друг човек. Религия. Идеология. Граница. Флаг. Его. Комплекс. Историята е пълна с добре облечени психопати, които са наричали касапницата „кауза“.
Но има едно дъно, което дори войните трудно достигат. И то е моментът, в който някакво двукрако недоразумение решава да измъчва животно за удоволствие, за пари или за „кеф“.
Тогава вече не говорим за човек.
Говорим за биологична грешка с ЕГН.
Кучета, котки, птици… същества, живели до човека хилядолетия. Животни, които не водят идеологически войни, не пишат омразни статуси по интернет и не правят подкасти за „алфа доминация“. Те просто съществуват. И въпреки това се намират индивиди, за които най-голямото геройство е да убие беззащитно същество.
Колко жалък трябва да е един човек, за да се почувства могъщ пред спящо куче? За срам на лекарската гилдия се намери и такъв биологически отпадък – македонецът Ненад Цоневски, който мина през кучео Мая докато животното кротко спи.
Това не е сила.
Това е психическа импотентност.
И после идва любимата част на обществото:
„Ама той бил добър човек иначе.“
Разбира се. И Титаник е бил добър кораб иначе, просто е имал лек проблем с айсбергите.
Случаите се трупат. Имената се сменят, диагнозата остава една и съща. Някакви локални императори на деградацията снимат клипове, мъчат животни, търсят внимание като евтини злодеи от треторазряден филм. Все едно злото вече не идва с интелектуален хлад, а с миризма на евтин алкохол, лоши татуировки и Facebook Live. Всички помним уродите Габриела Сашова и Красимир Георгиев, които убиваха всякакви видове животинки да правят кефа на душевни деграданти и дегенерати по интернет.
И най-страшното е друго.
Психолози, криминолози и съдебни експерти отдавна казват едно и също: насилието над животни често е предвестник. Много серийни убийци започват именно така. Първо котка. После куче. После човек.
Но нашата система често реагира така, сякаш някой е паркирал накриво. Условни присъди. Подписки. „Добро поведение“. Все едно обществото казва:
„Хайде сега, не драматизирайте. Убил е куче, не е политик.“
После същото общество се чуди откъде се появяват агресията, домашното насилие и психопатите.
А истината е проста: когато злото няма последствия, то се чувства удобно.
И не, проблемът не е само в извършителите. Проблемът е и в апатията. В онова колективно свиване на рамене. В репликите „не е моя работа“, „животно е“, „има по-важни проблеми“.
Има ли по-важен проблем от това да тикнеш в килия ненормален социопат, който след пиянски запой излиза на улицата и търси някой да излее върху него гневните си комплекси. Вижда едно невинно кученце и започва да го убива с ритници?! Има ли по-голяма трагедия от това да подминем такъв брутален и психопатичен садизъм оправдавайки се тъпо и малоумно, че това е „само едно животно“?!
Цивилизацията не се измерва по моловете и магистралите. Измерва се по това дали защитава слабите. А животните са най-безгласните сред тях. Кои сме ние, та да оспорваме милиони години еволюция? Кой ни даде правото да убиваме, изтезаваме и издевателстваме върху живи същества?!
Махатма Ганди е казал:
„Величието на една нация и нейният морален прогрес могат да се съдят по начина, по който тя се отнася към животните.“
По тази логика понякога изглеждаме като държава, управлявана от еволюирали павиани. Къде е тук човешкото, хуманното, възвишеното, претенциите?!
И все пак има надежда. Защото все повече хора не мълчат. Сигнализират. Спасяват. Осиновяват. Изискват закони. Натискат институции. Това е разликата между общество и джунгла.
В джунглата оцелява най-силният. В обществото трябва да оцелява и най-беззащитният. И ако институциите които трябва да налагат правилата и да следят за тяхното спазване не могат да го направят. То се пита в задачата, какво оправдава тяхното съществуване. По същата логика гневните ще трябва да линчуват виновните за да се постигне справедливост и да има баланс.
И докато законът не започне да третира насилието над животни не като „инцидент“, а като сериозен маркер за обществена опасност, до тогава няма да има нормалност във все повече деградиращото ни общество. Защото хората очакват присъди за всички тези примитиви. Очакват справедливи процеси, присъди за назидание, примери за институционална отговорност и заявка – край на подобни толеранси.
Дотогава ще продължим да живеем сред хора и… аморфи.
Разликата е, че едните имат сърце.
Другите само пулс.
