Бургаски „шапшал“ подлуди комшии и полицаи: Сере, маже с фекалии леки коли и агресира върху съседи

Бургас е красив град. Море, Морска градина, туристи, кафенета, ремонтирани улици и онзи вечен градски оптимизъм, че утре всичко ще бъде още по-хубаво. Само че понякога, зад фасадата на туристическата картичка, човек попада на реалност, която не се побира дори в най-мрачната градска легенда.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Такъв е случаят с ул. „Ген. Гурко“ №27, където жители и търговци твърдят, че от месеци са подложени на тормоз, вандализъм, заплахи и, меко казано, необичайни санитарни „жестове“.

В центъра на историята е 72-годишен мъж, за когото хората от района твърдят, че системно разпилява отпадъци, хвърля фекалии, поврежда имущество и създава конфликти. Един от най-потърпевшите е часовникарят Вишко Гаров, който от седем години работи в сградата. По думите му пред ателието му многократно са били извършвани действия, които трудно могат да бъдат описани като нормален съседски спор.

И тук започва истинският абсурд.

По разказите на потърпевшите полицията многократно е викана на място. Гаров твърди, че само за последните два месеца са подадени 28 сигнала за различни прояви на тормоз и вандализъм. Има и охранителни камери, които според живеещите и търговците са заснели част от действията.

При някои случаи мъжът е отвеждан в Центъра за психично здраве „Проф. д-р Иван Темков“, след което отново се връща. Според хората от улицата следват нови конфликти, нови сигнали и ново въртене на институционалното колело. Единственият по-дълъг период на спокойствие, за който те разказват, бил по време на принудителното му настаняване в държавната психиатрична болница в Раднево.

Тук обаче е важно да се направи една елементарна разлика, която очевидно често се губи в институционалната мъгла: психичното заболяване не прави човека боклук, а агресивното или разрушително поведение не трябва да бъде оправдавано с етикет. Ако има опасно поведение, държавата трябва да има законов механизъм да го ограничи и да защити останалите.

А точно това питат хората от „Ген. Гурко“: колко сигнала са необходими, за да престане институционалното прехвърляне на топката?

Защото 28 сигнала вече не звучат като случайна свада между съседи. Звучат като статистика, която някой някъде трябва да прочете внимателно.

Бургас няма нужда от градски митове за това дали някога „Нефтохим“ е произвел повече странности, отколкото химикали, или дали Чернобил е оставил някакъв особен отпечатък върху местния обществен пейзаж. Това са шеги, макар че понякога реалността сама ги пише по-добре. Истинският проблем е друг: как е възможно човек да бъде многократно обект на сигнали за агресия и вандализъм, а институциите да изглеждат така, сякаш чакат следващия епизод от сериала?

Никой не твърди, че решението е „централен затвор“ или някаква средновековна форма на възмездие. Законът не работи така. Но законът би трябвало да работи преди, а не след като някой бъде сериозно пребит, ранен, автомобилът му бъде унищожен или се случи нещо, което после всички дружно ще нарекат „непредотвратим инцидент“.

Защото най-лесното нещо на света е след трагедията да се появят институционални експерти, които да обяснят как всичко било много сложно, процедурите били такива, законът бил такъв, сигналите били получени и всички действали в рамките на правомощията си.

Само дето човекът, който е трябвало да бъде защитен, вече лежи в линейката.

А това не е ред. Това е институционална лотария, в която гражданинът печели само ако успее да оцелее до момента, в който някой най-сетне реши да си свърши работата.

Историята на „Ген. Гурко“ не е просто история за един конфликтен човек. Тя е въпрос към цялата система: къде свършва търпението и започва отговорността?

Защото обществото не е длъжно да чака някой да направи белята достатъчно голяма, за да стане удобна за статистиката.

Иначе остава само миризмата. Понякога от кофите. Понякога от фекалиите. А понякога от една система, която твърде дълго се прави, че не усеща нищо.