България на бъдещето мълчи, докато комерсиализмът крещи: Националните ни гордости в сянката на „бангаранга“
В България съществуват две паралелни реалности. В едната – деца покоряват световни олимпиади по математика, физика, информатика и шахмат. Те печелят медали, доминират международни състезания и се връщат с резултати, които в други държави биха ги превърнали в национални символи.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
В другата реалност – вниманието на обществото се концентрира около сцени, шоу формати и медийни събития, които за часове се превръщат в национални теми.
И между тези два свята зее пропаст.
Тихата България на гениите
Това е България на децата, които покоряват света с ума си, докато тук, у дома, често остават встрани от трайното обществено внимание.
Калоян Гешев – „властелинът на числата“, който буквално разгромява световната конкуренция на международни състезания и онлайн финали. Постижения, които в друга държава биха били национално събитие, у нас минават като кратка новина.
В същата линия са и:
• Илия Ников (ПМГ „Васил Друмев“, Велико Търново) – златен медал по физика от международна олимпиада
• Андрей Стефанов и Ангел Христов – златни медалисти по математика и информатика на световно ниво
На 66-ата Международна олимпиада по математика в Австралия българският отбор от шестима участници се връща с шест медала. Пълна доминация – и почти пълна тишина в общественото пространство.
И шахматът не прави изключение:
• Катрин Ангелова (СКШ „Плевен XXI“) – държавен шампион до 8 години и участник на световно първенство
• Александра Бурова – едва на 9 години, състезава се в по-горна възрастова група (до 10 години) и се нарежда сред най-силните на световно ниво
Това са деца, които не просто участват – те се състезават и побеждават на световна сцена.
Шумната България на сцената
Има и друга България. Тя е видима, шумна и постоянно в ефир.
Към момента в нея централно място заема участието на Дарина Йотова на „Евровизия“. Събитието получава широк медиен и обществен отзвук – червени килими, фанфари, телевизионни участия и публични реакции от различни институции и представители на местната власт.
В този контекст дори се обсъждат „символични“ жестове на признание, включително идеи за специално отношение и публично отличаване. Самото участие е представено като голям национален момент, който обикаля националните медии и ефира.
Изпълнението, което се коментира широко, съдържа текст, който според много мнения няма ясно изразена българска идентичност – даже абсолютно никаква, освен паспорта на изпълнителката, а залага на глобализиран поп стил и силно сценично внушение – включително фрази от типа:
„Аз съм ангел, аз съм демон, аз съм психар без причина… аз съм лидерът…“
DARA пред bTV: „За тези три минути бях проводник на Господ и през мен минаваше неговата енергия.“
За едни това е модерно сценично изразяване. За други – пример за културно откъсване от националния контекст. А грозната истина е, че си е чисто „кощунство“.
Някои казват, това е начина да се спечели този кон курс, а други отвръщат, че не всичко е на всяка цена.
Но какво точно в това беше българското?
Това е въпросът, който мнозина си задават, но малцина изговарят на глас.
Кое точно в това изпълнение успяхме да припознаем като българско?
Къде беше България – в езика, в посланието, в музиката, в символиката, в духа?
Защото една нация не е просто паспорт. България не е географско обозначение, а памет, култура, история, традиция и идентичност, изграждани векове наред.
Народ, преживял робство, войни, разруха и възраждане, народ дал на света писменост, учени, творци и духовност, днес празнува победа, в която мнозина не успяват да открият нищо свое. Нито звук от фолклора ни, нито послание, свързано с българския дух, нито културен знак, който да остави усещането, че светът е видял България такава, каквато е.
И именно това поражда усещането за празнота – че обществото ни започва все по-трудно да различава международния медиен успех от националната стойност.
Двойният стандарт на вниманието
И тук се появява основният въпрос, който обществото избягва да постави директно:
Как е възможно деца, които печелят златни медали от международни олимпиади, да получават кратко новинарско внимание, а едно сценично участие да се превръща в национално събитие с масово медийно и институционално присъствие?
Как така интелектуалният и научният потенциал остава в сянка, а поп културните прояви доминират общественото пространство?
Изводът, който не е удобен
България не страда от липса на таланти. Страда от липса на равномерно внимание към тях.
Едните деца пишат историята на знанието – тихо, системно, без прожектори.
Другите се превръщат в символи за ден или седмица – шумно, публично и масово отразено.
И въпросът не е кое е по-важно като жанр – наука или сцена. Въпросът е защо едното изчезва в тишина, а другото се превръща в национален разказ.
Защото една държава се познава не по това кого аплодира най-силно, а кого забравя най-бързо.
