Българска институционална импотентност или когато Москва ни заглушава радиата и GPS системите, а нашите служби са като „изнасилени невести“

За руската хибридна война, българската институционална тишина и вечния рефлекс „Москва е виновна“

Има нещо дълбоко успокояващо в българската национална сигурност. Когато нещо се случи, институциите мълчат. Когато нещо не се случи, институциите пак мълчат. А когато някой отвън каже, че нещо се случва, институциите вероятно ще мълчат още по-уверено. Това вече не е просто политика. Това е държавен метод на комуникация.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Американският Congressional Research Service публикува на 11 август 2026 г. доклад R49134 за руската хибридна война в Европа. В него България и Румъния са разгледани като държави от източния фланг на НАТО, изложени на различни форми на хибридни действия, включително кибератаки, дезинформация, саботаж и заглушаване на GPS.

И тук започва българската част от представлението. Според доклада български служители от отбраната признават за засилено заглушаване, но отказват да посочат кой стои зад него. Прекрасно. Имаме заглушаване, но нямаме извършител. Имаме техника, която не чува. Имаме служби, които не казват. Имаме съюзници, които пишат. И имаме граждани, които гледат всичко това и се чудят дали някой изобщо управлява държавата или просто всички чакат да свърши смяната.

Москва ли е? Може би. Но това не е достатъчно

Нека кажем нещо, което в България вече звучи почти като държавна измяна: Да, напълно възможно е Русия да стои зад част от тези действия. Всъщност има достатъчно публични данни и оценки на европейски държави и съюзнически институции за руски хибридни операции, саботаж, кибератаки, дезинформация и други действия. Самият CRS описва тенденция към увеличаване на подобни операции след 2022 г. Но има една малка подробност. Ако знаеш кой те атакува, това е само половината работа. Другата половина е да можеш да направиш нещо по въпроса. Защото националната сигурност не е конкурс за литературно описание на злодея. Не е достатъчно всяка сутрин да кажем: „Русия!“ След което да си тръгнем доволни от изпълнената служебна задача. Това не е контраразузнаване. Това е народна викторина. „Кой ни заглушава?“ „Москва!“ „Браво!“ И после всички се прибират.

Само че радиостанцията още не работи. GPS-ът още се държи като пиян турист в Бургас. А службите продължават да обясняват, че „се наблюдава ситуацията“. Българската държавна машина има удивителна способност да превръща глагола „действам“ в съществителното „наблюдение“.

Добре, господа американци. А сега какво?

Тук идва въпросът, който някак удобно остава извън дипломатическия салон. Добре. Вашите анализатори са установили проблема. Вашият Конгрес е получил доклад. Вашите експерти са описали заплахата. Нашите съюзници са ни казали, че срещу нас се води хибридна война. А сега какво? Да изпратим нота до Москва? „Уважаеми господин Путин, бихме искали най-учтиво да Ви помолим да не ни заглушавате GPS-а, защото ни е много необходим.“ От Кремъл вероятно ще отговорят със същата дипломатическа сериозност, с която човек отговаря на телефонен измамник. Не. Ако България е съюзник на НАТО, тогава логичният въпрос към съюзниците не е само: „Защо руснаците ни атакуват?“ А и: „С какво ни помагате да им противостоим?“ Защото е малко странно да кажеш на човек, че къщата му гори, да му връчиш доклад за пожарната безопасност и след това да го оставиш с кофа от кисело мляко.

България има нужда от реални способности за радиоелектронна борба, противодействие на заглушаване, защита на навигацията, разузнаване на електромагнитния спектър, киберотбрана и техническо разузнаване. Не от още една папка. Не от още една междуведомствена работна група. Не от още едно заседание с минерална вода и баджове.

Защото проблемът не е само Москва. Проблемът е и София.

Това е неприятната част. Много по-лесно е да говорим за Москва. Москва е далеч. Москва е удобна. Москва няма да дойде на пресконференция в Министерския съвет и да попита: „А вие какво направихте?“ София обаче може. И тук започва неудобният разговор за българските служби. ДАНС. Военно разузнаване. Военна полиция. Службите за техническо разузнаване. Военната ни система. Киберструктурите. Всички тези прекрасни абревиатури, които изглеждат впечатляващо на официална табела, но които обществото почти никога не вижда в действие. Разбира се, това не означава, че вътре няма професионалисти. Има.

Със сигурност има хора, които разбират какво представлява радиоелектронната война, как работят сигналното разузнаване, заглушаването, спуфингът, електромагнитното разузнаване и съвременната война на спектъра. Проблемът е друг. Един-двама професионалисти не правят система. Те правят изключение. А държавната сигурност не може да бъде построена върху изключения. Не може държавата да има двама души, които знаят какво правят, и останалите да им носят папките.

Армията на XXI век и техниката от вчера

Съвременната война вече не започва непременно с танкове. Понякога започва със сигнал. Смущение. Спуфинг. Заглушаване. Фалшива координата. Прекъсната комуникация. Дрон, който внезапно не знае къде се намира. Радар, който започва да вижда призраци. Командна система, която получава грешна информация. В този свят електромагнитният спектър е бойно поле. И ако някой може да ти затвори очите, ушите и навигацията, той вече е получил част от победата, преди да е произвел един-единствен изстрел. А ние? Ние още спорим дали проблемът съществува.

Това е все едно да стоиш пред човек, който ти е взел портфейла, и да му обясняваш, че според процедурите на МВР първо трябва да бъде установено дали портфейлът принципно е съществувал.

„Ама защо все Русия?“

Тук идват и вечните български коментатори. „За всичко Русия!“ „Пак Москва!“ „Руснаците ви виновни!“ Понякога този рефлекс действително става смешен. Защото ако утре падне таванът в някое държавно учреждение, вероятно ще се появи анализатор, който ще открие следа от руско влияние в структурата на бетона. Но има и обратната комедия.

Толкова сме свикнали да подозираме политическа манипулация във всяко предупреждение, че понякога започваме да се държим така, сякаш самото споменаване на Русия е доказателство, че Русия не е виновна. Това също е интелектуална гимнастика без предпазна мрежа. Да, може да е Москва. Но ако е Москва, още по-големият въпрос е: Защо Москва може да ни прави това? И ако не е Москва: Кой тогава го прави? И в двата случая отговорът трябва да бъде установен от българските служби. Не от Facebook. Не от телевизионните студиа. Не от американския Конгрес. И със сигурност не от кварталния геополитически шаман.

Абе, ДАНС, кой отрови Гебрев?

Тук вече идва старият български въпрос, който удобно стои като пирон в обувката на институционалното самочувствие. Абе, ДАНС, кой отрови Гебрев? Години наред обществото слушаше версии, разследвания, международни оценки, контраразузнавателни следи и руски имена. И въпреки всичко българската държава така и не произведе онова прекрасно нещо, наречено ясен публичен отговор, подкрепен с доказателства и доведен до институционален край. Точно тук се вижда разликата между държава, която има служби, и държава, която има сгради със служби вътре. Сградата не е контраразузнаване. Табелата не е професионализъм. Абревиатурата не е способност.

И понеже сме съюзници…

България е член на НАТО. Не е член на Евразийския икономически съюз. Не е губерния на Кремъл. Не е дипломатически филиал на Москва. И когато Русия води хибридни операции срещу държави от НАТО, нормалната българска реакция би трябвало да бъде: „Как да се защитим?“ А не: „Дали да не се преструваме, че нищо не се случва?“ Точно затова американските и европейските партньори могат да бъдат критикувани. Не защото предупреждават за руската заплаха. А защото предупреждението без достатъчно практическа помощ започва да прилича на човек, който стои до удавник и му обяснява научно защо водата е мокра. Ако знаят, че България има технологични дефицити, нека помогнат с технологии.

Ако знаят, че имаме дефицити в радиоелектронната борба, нека помогнат с способности. Ако знаят, че имаме проблем с техническото разузнаване, нека помогнат с обучение, оборудване и обмен на информация. Защото съюзничеството не е абонамент за бюлетина: „Ето какви неприятности ще имате.“ Съюзничеството трябва да означава и: „Ето с какво ще ви помогнем да ги предотвратите.“

А полковничката в София?

И сега стигаме до любимия български въпрос: „А тази полковничка какво прави в София?“ Какво прави руският посланик в София? Това, което прави посланик. Представлява държавата си. Поддържа дипломатически отношения. Среща се с хора. Следи интересите на собствената си държава. И да, възможно е зад дипломатическата кариера да има служебен или разузнавателен опит. Това не е точно новина, която би трябвало да не е тайна за никого. Ако Москва е решила, че конкретният човек е подходящ да бъде неин дипломат в София, Москва си е избрала човека. Не е работа на България да се държи като ощипана мома, която току-що е открила, че дипломатите имат биографии.

И ако смятаме, че руският дипломат представлява сериозна разузнавателна опасност, има напълно нормални инструменти: контраразузнаване, наблюдение, контрол, дипломатически мерки, обявяване на persona non grata при наличие на основания. Но нека не превръщаме дипломатическия пост в цирк. Ако толкова ни притеснява наличието на „полковник“ в София, сложете български полковник в Москва. Сложете генерал. Сложете маршал. Само че после трябва да намерим човек, който да може да върши работа, а не просто да носи униформата. И тук вече идва истинският проблем.

Ние се страхуваме повече от заглавието, отколкото от заглушаването

Това е българската трагикомедия. Готови сме да обсъждаме дали някой руски дипломат е полковник. Готови сме да спорим дали Русия ни харесва. Готови сме да се караме дали американците преувеличават. Готови сме да обвиняваме Кремъл. Готови сме да обвиняваме Вашингтон. Готови сме да обвиняваме журналистите. Готови сме да обвиняваме „хибридната война“. Само едно нещо рядко питаме: А ние какво можем?

Колко съвременни системи за радиоелектронно разузнаване имаме? Колко можем да открием? Колко можем да локализираме? Колко можем да анализираме? Колко можем да защитим? Колко време ни трябва, за да установим източника? Какво правим, когато комуникациите бъдат заглушени? Какво правим, когато GPS бъде компрометиран? Какво правим, когато противникът започне да използва евтини дронове, спуфинг, кибератаки и информационни операции едновременно? Това са истинските въпроси. Не дали някой в Москва носи звание полковник.

Докладът не трябва да ни плаши. Трябва да ни засрами.

И тук е същината. Докладът R49134 не трябва да бъде поредната папка, която някой чиновник ще сложи върху бюрото, ще прочете диагонално и ще прибере в архива. Той трябва да бъде огледало. А в огледалото България вижда държава, която е член на НАТО, но все още има сериозни проблеми със собствените си способности. Вижда служби, за които обществото често разбира повече от чужди доклади, отколкото от собствените им публични позиции. Вижда армия, която постепенно се модернизира, но все още носи тежестта на десетилетия технологично изоставане. Вижда политическа система, която може да произведе сто декларации за евроатлантическа ориентация, но понякога изпитва трудности да произведе една работеща система. И вижда нещо още по-опасно: самодоволството на държавата, която вярва, че щом е член на НАТО, автоматично е защитена от всичко.

Не. НАТО не е магическа завивка. Член 5 не е заклинание. Съюзът може да помогне. Но държавата трябва да има какво да даде на съюза и какво да използва в собствената си защита. Така че нека оставим за малко Москва. Нека оставим Вашингтон. Нека оставим Митрофанова. Нека оставим вечния спор кой кого манипулира. И да попитаме българската държава нещо много по-просто: Ако утре някой заглуши системите ни, какво правим? Ако отговорът е: „Знаем, че е Русия“, това не е отговор. Ако отговорът е: „Американците ни предупредиха“, това също не е отговор. Ако отговорът е: „Създадена е междуведомствена работна група“, това вече е почти виц. Истинският отговор трябва да бъде:

„Знаем кой е. Знаем как го прави. Знаем как да го открием. Знаем как да го неутрализираме. И имаме техниката, хората и политическата воля да го направим.“

Докато това не може да бъде казано убедително, всяко следващо „Москва е виновна“ ще звучи като стар грамофон, на който иглата е заседнала върху една и съща плоча. А междувременно радиото ще мълчи. GPS-ът ще се побърква. Дроновете ще летят. Сигналите ще се губят. А в София някой ще напише още една справка. С гриф „За сведение“.

Защото в България понякога най-сигурният начин да победиш хибридната война е първо да я превърнеш в административна преписка. И после да я прибереш в папка. До следващото заглушаване.