Българският бюджет 2025: Все едно“Али Баба и 240-те разбойника“ представят своята програма за финансово източване

Каква идилия! Управляващите – тези добри самаряни на народната мъка – решиха да ни направят още по-щастливи с бюджет, достоен за златните страници на книгата за най-безумни управленски решения. 20 милиарда повече приходи, че защо не? В края на краищата, ако не можем да измислим как да ги съберем, ще ги напишем на хартия – хартията всичко търпи, а ние, народът, също.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Ах, хартията – този универсален свидетел на човешката гениалност и мерзост. Тя наистина всичко търпи. От велики текстове до най-низките неща, тя търпеливо поема върху себе си товара на нашите мисли, грехове. Каква символика, нали?

На хартия са написани „Майн Кампф“ – флагманът на една идеология, която разруши половината свят, и Тората, събрала божествени откровения. Но кой се съобразява с текстовете, след като първото се превръща в инструмент за масови убийства, а второто – в претекст за вечни войни?

На хартия са и договорите, които трябваше да спасят света. Помните ли Минското споразумение? А какво ще кажете за пакта „Молотов-Рибентроп“ – онази деликатна хартия, върху която СССР и нацистка Германия си стиснаха ръцете и си разделиха Европа като торта? След това го хвърлиха в огъня на войната, сякаш никога не е съществувал.

А парите? Парите! Те също са хартия – фетишизиран символ на човешката алчност. С тях се купуват и продават съдби, правят се бюджети и се трупат дългове. Но докато банкнотите лесно пълнят нечии джобове, то в реалния свят те рядко покриват нуждите на хората.

И накрая, тоалетната хартия – най-универсалният продукт, който дава истински смисъл на думата „употреба“. За какво друго става една листовка, един бюджет или един договор, след като всички те в крайна сметка се нарушават от алчност?

Затова е съвсем подходящо българският бюджет за 2025 г. да бъде част от тази велика традиция. Написан на хартия – както договорите, които никой не спазва, както парите, които отиват в чужди джобове, и както всички обещания, които са създадени единствено за изтриване на задници.

Святото хлябче и гроздовият сок на обикновения човек

„Айде обратно на 20% ДДС за хляба“, казват управляващите и потъркват ръце. В крайна сметка, не е ли справедливо народът да си плаща за правото да се храни? А че половината от хората и без това се чудят как да покрият сметките за ток и парно, е детайл.

„Това са пазарни механизми, народе! Яж пасти с хляб или просто спри да ядеш!“

И като говорим за святото, алкохолът – тази утеха в празници и делници – също влиза в списъка за удряне. Акцизът нагоре, защото така ще решим проблемите с 13-милиардния дефицит. А какво ще стане, ако ракията стане по-скъпа от човешкото достойнство? Лесно. Ще минем на спирт от аптеките – какво пък, здравната система и без това има нужда от повече пациенти!

Банките – свещените крави на бюджета

Но, нека не закачаме банките – тези мили донори на управляващата класа. Данък върху свръхпечалбите? Абсурд! Те са в бизнеса с „правилните“ хора, нали? А за вас, народе, 3% повече за осигуровки – това е чест и привилегия!

„Работете повече, плащайте повече, получавайте по-малко!“ – един истински социален договор, изписан с кръвта на измамените избиратели.

Парите за здравеопазване – в черната дупка на реформите

Къде ще отидат новите милиарди? Естествено, в здравеопазването. Но не за реформи. Не, не. Това би било прекалено логично! Нека продължим да наливаме пари в тази ялова система, за да захраним веригите от нечестни търгове и болници, които лекуват само според фактора банкови сметки.

Пенсионерите и синдикатите: гласа на разума, заглушен от демагогията

Ивана Братоева, като хиляди други пенсионери, пита как да живее с 1000 лева месечно, но кой да слуша? Нейната пенсия все пак е от „високите“. Представете си да живеете с 500 лева?!

„Няма пари, бабо Ивано! Събирай сухи корички, че животът не е за ядене, а за оцеляване!“ 

Синдикатите също мънкат, но когато говорят за данък върху свръхпечалбите, сякаш се поокашлят в пустиня. На такова „викане“, такова му и ехото -недъгаво.

Финалната сцена: кога народът ще удари с дебелата сопа?

Дългът скача, акцизите скачат, заплатите замръзват, а политиците се въртят в креслата си като на луксозен карусел. Народе, докога? Кога ще размахаме дебелата сопа, за да покажем, че не сме безкрайна мишена за техните схеми?

Докато Али Баба и 240-те разбойници продължават да крадат, оставаме ние – данъкоплатците, да крепим това разкапано „царство“ на депутатски комфорт с последни усилия. Е, поне имаме една утеха: ако и тази зима се окажем без хляб и ракия, винаги ще можем да топлим сърцата си със старите шансони на Лили Иванова.