Българското натягане в конфликта САЩ-Израел-Иран: Външнополитически слугинаж, вътрешнополитически заложници
Когато стане дума за напрежение между САЩ, Израел и Иран, в България настъпва познатият ритуал. Нашите управници застават мирно, приглаждат вратовръзките и започват да се оглеждат кой пръв ще демонстрира вярност към “големите батковци”. Ако някой съюзник пръдне, ние вече сме под масата насрани, готови на всичко за да покажем лоялност.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Докато по-силни във военно отношение държави внимателно премерват всяка дума и всяка стъпка, тук дебатът се свежда до това кой ще изглежда по-верен. Не кой ще защити интереса на българските граждани. Не кой ще намали риска за страната. А кой ще се снима по-убедително в ролята на отличник в евроатлантическия клас.
Служебният министър на отбраната Атанас Запрянов ни уверява, че няма непосредствена заплаха. Това звучи успокояващо, докато в същото време отваряме въздушното си пространство за операции, свързани с конфликт, който няма нищо общо с нашата национална сигурност. Логиката е проста: няма опасност, но все пак ще се включим от “логистична солидарност”. Само дето логистиката понякога е първата стъпка към това да станеш част от проблема.
Нека си кажем нещо неудобно. Иран не е на другия край на планетата. Географията не се интересува от декларации за лоялност. Ако конфликтът се разшири, картата няма да се пренареди така, че да ни пощади от учтивост. Въпросът не е дали сме “добрите”. Въпросът е дали сме разумни.
Исторически България не е имала враждебни отношения с Техеран. Няма неизплатени сметки, няма военни сблъсъци, няма директни заплахи. И въпреки това се държим така, сякаш някой ни е дал задача да сме по-големи католици от папата. Суверенитетът обаче не е състезание по послушание.
В същото време се правят гръмки твърдения кой какви ракети имал, чия противовъздушна отбрана била пробита и чии муниции се изчерпвали. Истината е, че в една модерна война информацията е оръжие. Част от нея е вярна, част е пропаганда, а трета просто е удобна версия за вътрешна употреба. Разумната държава не се хвърля с главата напред в чужд разказ. Тя пита: какво печелим и какво рискуваме?
А рисковете не са абстрактни. Ако една страна официално улеснява военни операции, тя неизбежно влиза в сметките на другата страна. Това не е идеология, а елементарна военна логика. Никоя система за ПВО и никоя декларация не могат да заменят простия принцип да не си в обсега на чужд конфликт.
Поддръжниците на безусловната вярност ще кажат, че това е цената на съюзите. Вярно е, че съюзите носят ангажименти. Но те не отменят националния интерес. Дори най-близките партньори в НАТО поставят на първо място сигурността на собствените си граждани. Те не бързат да доказват любовта си с жестове, които могат да се върнат като бумеранг.
Колкото по-активно демонстрираме участие в чужд конфликт, толкова по-голяма е вероятността да бъдем възприети като страна в него. Колкото повече заменяме трезвата преценка с показна лоялност, толкова по-малко контролираме последствията.
