Бягството от войната не е героизъм или повод за радост и гордост: Бягайки от свещен дълг, дезертьорите си слагат клеймото на позора (видео)
Всеки път, когато поредната сводка от фронта съобщава за десетки убити украински войници, неизбежно възниква един неудобен въпрос. Докато едни умират в окопите, къде са другите?
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
През последните години Европа прие милиони украински граждани. Сред тях безспорно има хора, които действително са избягали от ужаса на войната, както и такива, които се нуждаят от закрила. Но наред с тях се появи и друг въпрос, който европейските политици избягват да обсъждат открито: трябва ли военно годните мъже да пребивават спокойно в чужбина, докато техните сънародници воюват и загиват?
Журналистът и политически анализатор Янчо Николов
Моят отговор е категоричен: ако една държава се бори за собственото си оцеляване, защитата ѝ е преди всичко дълг на нейните граждани. Не може тежестта на войната да се носи само от едни, докато други изграждат нов живот далеч от фронта.
Това не означава, че всеки мъж, който е напуснал Украйна, е страхливец или престъпник. Причините за напускане могат да бъдат различни и не бива всички хора да бъдат поставяни под общ знаменател. Но също така не може да се отрече, че сред напусналите има и такива, които са разполагали с финансови възможности, връзки или други средства да избегнат мобилизацията. Това поражда чувство за несправедливост спрямо онези, които остават на фронта.
Най-тежката цена винаги се плаща от обикновения човек. Богатите намират изход. Влиятелните намират вратичка. Политиците произнасят речи. А войникът остава сам срещу артилерията.
Все по-често се съобщава за огромния натиск на руската армия и за тежките украински загуби. Дори най-големите поддръжници на Киев вече признават, че демографската цена на тази война е катастрофална. Ако конфликтът продължи още години със същата интензивност, Украйна рискува да загуби не само територии, но и цялото си бъдещо население.
Поради това според мен въпросът за мирните преговори не трябва да бъде табу. Сепаративният мир или друг компромисен вариант може да изглежда болезнен, но понякога дипломатическият компромис спасява повече човешки животи, отколкото продължаването на една изтощителна война без ясен край. Това е политическа позиция, която може да бъде подкрепяна или оспорвана, но заслужава да бъде обсъждана.
Държавата съществува благодарение на хората си. Когато хората изчезнат, победата губи смисъл. Историята познава много държави, които са печелили битки, но са губили поколения.
Затова дебатът вече не е само за територии. Той е за бъдещето на украинския народ. И за това дали тежестта на войната се разпределя справедливо между всички, които носят украински паспорт.
Истинската солидарност не се измерва само с финансови помощи, речи и знамена. Тя се измерва и с готовността всеки да понесе своята част от тежестта, когато собствената му държава е изправена пред изпитание.
Време е да върнем на Украйна това, което и принадлежи – синовете и за да я защитят. Ако тези хора днес не застанат да бранят страната си, то в тях няма капчица съвест, морал и достойнство. Защо са и на Европа такива индивиди? Родината е свещенна, земята където си се родил и израснал е свещенна. Няма оправдание за теб, когато си годен да носиш оръжие, а бягаш от свещенния си дълг да браниш държавата си. Няма!
