Велислава Петрова изкърти кочината! Дипломация по български: „Не сме подписвали нищо, само сме поели ангажиментите“

В българската политика понякога се раждат бисери, които заслужават да бъдат поставени в рамка, ламинирани и изучавани от бъдещите поколения като предупреждение. Не като пример. Като предупреждение.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Последното дипломатическо чудо може да се обобщи така: „Не сме подписвали нищо в Киев. Нямаме ангажименти. Освен онези ангажименти, които имаме към ЕС и НАТО, а чрез тях участваме във всички процеси, които произтичат от тези ангажименти.“

Тази уникална простотия изцепи външният министър Велислава Петрова в предаването „Събуди се“.

Това е приблизително като човек да бъде заснет как изтърва пиано нотпетия етаж, а после да обясни:

„Аз не носех пиано. Ръцете ми го носеха. Аз просто съм член на тялото, към което са прикрепени.“

Логиката е толкова изящна, че заслужава специална катедра в някой университет. Катедра по политическа бездарност и словесно салтомортале.

Според тази философия на Велислава Петров България не участва в нищо. Участват ЕС и НАТО. Само че България е част от ЕС и НАТО. Тоест участва, но не участва. Присъства, но отсъства. Подкрепя, но не подкрепя. Дава съгласие, но не носи отговорност.

Все едно пожарникар да се качи на камиона, да държи маркуча, да гаси пожара и после да обяснява:

„Аз лично не гася. Пожарната го прави.“

Гениално.

Същата школа на мисълта вероятно би могла да обясни и банков кредит по следния начин:

„Не съм взел заем. Банката ми даде пари, аз ги похарчих, но реално договорът е между банката и подписа ми.“

Ако това не е нова ера в дипломацията, значи поне е нова ера в стендъп комедията.

Особено впечатляваща е тезата, че документите били неформални и не обвързвали страната с нищо. Това е политическият еквивалент на човек, който влиза в казино, сяда на масата, купува си чипове, започва да играе рулетка и после твърди:

„Не съм комарджия. Просто присъствам в помещение, където случайно се върти едно колело.“

Разбира се, винаги идва и любимото оправдание на българския политически елит:

„Това са договорки от предишните правителства.“ Безсмъртната мантра на управленската безотговорност. Ако утре Дунав потече нагоре, пак ще чуем: „Това е наследен проблем.“ Ако метеорит падне в центъра на София: „Процесът е започнал при предходното управление.“ Ако извънземни окупират Народното събрание: „Ситуацията е резултат от решения, взети преди нас.“

Така удобно никой никога не носи отговорност за нищо. Управляващите са като временни квартиранти в държавата. Получават заплатите, ползват властта, раздават интервютата, но щом стане дума за последствията, изведнъж се оказват туристи, попаднали случайно в сградата.

Особено тревожното в цялата история не е дали някой е допуснал грешка. Всеки човек може да греши. Страшното е друго.

Не е толкова страшно, когато някой не разбира достатъчно добре сложността на международната политика. Страшното е, когато подобно неразбиране се озове на стратегически пост, откъдето всяка дума може да има международни последици.

Защото външната политика не е квартална седянка пред блока. Не е спор кой е изял последното кюфте на семейната трапеза. Там всяко изречение тежи. Всяка позиция има цена. Всяка двусмислица може да бъде използвана от десет различни столици за десет различни цели.

Но вместо яснота получаваме политическа мъгла, в която държавата ту е вътре, ту е вън, ту подкрепя, ту не подкрепя, ту има ангажименти, ту няма ангажименти.

Напомня на онзи шофьор, който влиза в насрещното и крещи през прозореца:

„Луди ли сте да карате в грешната посока!“

А междувременно колите хвърчат към него.

В крайна сметка най-доброто, което можеше да се случи след подобни обяснения, беше темата изобщо да не бъде повдигана. Понякога мълчанието е злато. Особено когато алтернативата е публична демонстрация на аргументи, които приличат на инструкция за сглобяване на шкаф, преведена през шест езика наобратно.

Но българската политика отдавна е избрала друг път.

Пътят на самоувереното объркване.

Пътят, по който всяко противоречие се представя като стратегия, всяка импровизация като визия, а всяка словесна каша като държавническа мъдрост.

И после всички се чудят защо страната изглежда като каруца, теглена едновременно в четири посоки от четири магарета, всяко убедено, че именно то знае пътя към бъдещето.

Историята показва, че националните батаци рядко започват с драматичен взрив. Обикновено започват с хора, които са убедени, че всичко е под контрол, докато държат картата наопаки.