Вертеп до властта: Бургаската симфония на абсурда (снимки)

Бургас отдавна не е град. Бургас е огледало от панаирджийския тунел на ужасите. Влизаш нормален, излизаш и се чудиш, дали реалността не е пила енергийна напитка с антифриз. Тук всичко върви наопаки, все едно някой е обърнал държавата с хастара навън и е решил: “Айде сега да видим какво ще стане.”

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Забраняват ножовете. Логиката казва: по-малко остриета по улиците. Бургаската логика обаче е като пиян философ на спирка след полунощ. На другия ден всеки втори келеш ходи въоръжен като Дънди Крокодила. Два ловни ножа, мачете и поглед като недоспал пор. Чакаш само някой да извади арбалет и да поиска кон за бягство.

Стягат мерките срещу наркотиците. И какъв е резултатът? Вместо да се крият, почват да продават като на фермерски пазар. Остава само сергии да сложат:
“Заповядайте, господине, прясна стока, още топла от газовия котлон току що свалена!”

Вкарат някого в затвора за превъзпитание. Излиза навън и изглежда така, сякаш е завършил магистратура по идиотизъм с отличие. Ако затворът беше училище, щеше да има химн:
“Напред, науката е слънце… ама ние сме на сянка.”

И точно в този велик огледален свят, където абсурдът е местна валута, някой решил да отвори еротичен бар точно до общината. Не някъде в индустриалната зона, не в тъмна уличка зад автогарата. Не. Буквално до властта. Все едно корупцията решила да си отвори павилион за бързо хранене.

Ама и барът не бил бар. Разбира се. Нали всичко е наопаки.

Казват “еротичен”. Човек си представя джаз, приглушена светлина, малко елегантност, някаква мистерия, еротика. А то вътре атмосфера като на селски събор след третата ракия. Толкова еротика имало, колкото в ремонта на канализация. Само дето тук тръбите били други.

Официално танцували в “усамотени стаички”. Момата танцува, клиентът гледа и не пипа. Да бе. И щъркелите носят децата с касови бележки. Хората може да са бедни, ама не пасат трева между панелите. Щом се заключват вътре, явно не обсъждат Ботевата поезия.

Един разправя:
“Чувах духова музика.”

Духова, вика. Кавали, саксофони, дудуци…
Гледай ти. Културен център било значи. Консерватория за възрастни с вход сто евро и две питиета.

Друг говори за езда.

Езда?!
Кон не се вижда, седло няма, ама явно някой е яздил стабилно. То в тоя бар май са преподавали всичко. Малко музика, малко спорт, малко акробатика. Направо читалище с пилон.

И собствениците… е, собствениците гледаш ги и не вярваш на ушите си.

Единият дребен като недояден счетоводител, другата руса и опъната като кабел на тролей. Някои медии галено я наричат Вили, сякаш е детска учителка, а не управителка на цирк за хормонално бедстващи.

Те двамата въртели заведението с размах. Цените вътре гонели Шанз-Елизе, само че вместо дизайнерски чанти извършвали „медицински експерименти“ на самотници с прегрели мозъци и празни души. Влизаш мъж, излизаш с празен портфейл, празни кесии и физиономия на човек, купил си климатик без външно тяло.

И какъв бизнес само. Гениален.
Някой друг се гърчи, друг си троши кръста на пилона и в тъмните стаички, а ти броиш пачките и купуваш апартаменти по морето. Истински капитализъм по бургаШки.

Пък градът знае. О, знае.
В Бургас тайна няма. Тук и котките по контейнерите имат информация от първа ръка. Баба Пауна на балкона знае кой влиза, кой излиза и кой защо куца и се държи за задните части след посещение.

И най-великото в цялата история е наглостта.

Пред общината.

Това вече е чиста алегория за държавата. Все едно порокът си е опънал чадърче и продава пуканки пред ковачницата на законите. Символика, достойна за учебник:
“Ето деца, това е съвременният преход. От едната врата излизаш с папка, през другата влизаш с пачка.”

А около цялата схема, разбира се, витаят легенди. Имало чадъри, връзки, бивши хора с пагони, “наши момчета”, разговори по маси и онова вечно българско:
“Споко, човекът си има хора.”

У нас “има хора” е по-силно и от Конституцията.

Но както казват старите:
“Пускаш ли си козичките да пасат в общинските градинки, накрая се връщат с прокурор.”

И един ден влизат проверяващи. Неочаквано. Без барабанчик и предварителни обявления. Без резервация. И гледката вътре била такава, че и атеистите сред тях се прекръстили по три пъти и плюли в пазвите си!

Изведнъж чадърът се скъсал.
Приятелите изчезнали.
Телефоните замлъкнали.
А човек разбира колко е сам, когато и сервитьорът спре да му вдига.

Та сега градът гледа сеир и философства. Защото българинът може да няма пари, но има талант да стои отстрани и да коментира като спортен анализатор – национална катастрофа.

И какъв е изводът?

Че в Бургас дори еротичният бар не е еротичен.
Той е метафора.

Метафора за държава, в която фасадата е едно, а зад заключената врата става съвсем друго. Където законът стои на двеста метра, но моралът е на два континента разстояние. Където всички всичко знаят, ама чакат някой друг да свърши работата.

И затова градът прилича на криво огледало от лунапарк.
Гледаш го, смееш се… и после изведнъж разбираш, че отражението вътре май си ти.