Върбан Кръстев и несебърската баница от обществени поръчки: Свинщината на един председател на общински съвет
Несебър –който трябваше да е перлата на Черноморието с огромните си приходи от туризъм, днес е по-скоро черупка, в която ехти кухият звън на едни и същи обещания. Град, който по всички закони на логиката трябваше да блести като малко Монако, а вместо това напомня на сцена от стар селски филм – декорът стои, но съдържанието отдавна липсва.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
И ето че отново завесата се повдига. Поредният „казус“, поредното „производство“, поредната „проверка“. Думи, които в българския речник отдавна са изгубили значението си и звучат повече като виц, отколкото като реална надежда. Този път в центъра на вниманието е Върбан Кръстев – име, което се върти в местното пространство, като стар морски фар: всички го виждат, но никой не стига до него.
Сюжетът? В община Несебър той е един и същ и не се променя по никакъв начин. Познат до болка. Фирми, които сменят собствениците си като плейметка любовниците си – ту при съпругата, ту при брата, ту при „наш човек“. Един своеобразен семеен кръг, в който ролите се раздават вътрешно, а публиката – гражданите – само плаща билета. Както казва народът: „Кучето скача според тоягата“, но тук и тоягата, и кучето, и скачането са в едни и същи ръце.
Обществените поръчки? Ама разбира се, те са като домашна баница – правят се в „кухнята“ на общинския съвет, режат се на свои хора и винаги стигат точно където трябва. Случайност? Разбира се. Както е случайност, че дъждът вали и отнася цели вилни селища в общината.
Големият въпрос, който виси като буреносен облак, е дали този път нещо ще се случи. Защото България помни десетки „гръмки стартирания“, които завършват с тихо „няма данни за нарушения“. Като приказка без край – започва драматично, а свършва с прозявка.
И тук идва истинската ирония. Най-богатата община по тези географски ширини би трябвало да е витрина – подредена, лъсната, примамлива. Вместо това – кръпка до кръпка, инфраструктура като швейцарско сирене и хора, които все по-често питат: „Къде отиват парите?“. Въпрос, който отеква като глас в празна зала.
А местната власт? Тя е неприкосновенна, истинско старо дружество, орден наподобяващ масонския с ограничен достъп – „само за свои“.Картината е като от класическа народна поговорка: „Гарван гарвану око не вади“. Кмета Димитров, като „велик зидар“ и стратег си е подредил нещата така, че хем дружината да е сита, хем обществото наплашено и лежерно, като тежко болен паралитик.
Разбира се, всичко това е видно от самолет, от космическа станция. Обществена тайна, която се носи като морски вятър – понякога силен, но винаги пренебрегван. Истината, продължава да чака някой най-накрая да я извади на светло. Да я извика на глас. Да се видят действия и резултати.
Но едно е сигурно – търпението на хората не е безкрайно. И колкото и да се опитваш да замажеш пукнатините с боя, рано или късно стената проговаря. А в Несебър има много за приказване. Споконо може да се напише един алманах за подготовка на младия криминалист.
Срещу Върбан Кръстев в момента е повдигнато досъдебно производство за конфликт на интереси. И конфликт има, и интереси има. Важн е дали прокуратурата ще и стиска да ги изкара на яве или удобно да си затрае.
Защото, както казват старите хора: „Истината краси човека“. Въпросът е – ще я видим ли най-накрая, или пак ще остане скрита зад удобното мълчание?
