В Деня на победата или когато нациите маршируват с гордо вдигната глава

С култовия боен звън на часовника в Кремъл и думите „Говорит Москва“, светът замира. Не от страх, а от осъзнаване. Осъзнаване, че има държави, които не се колебаят да покажат кои са, да отстояват себе си, да демонстрират воля, мощ и национален дух, въпреки злобата на чуждите погледи и опитите за изолация. Москва не парадира, Москва заявява.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Червеният площад отново стана сцена на зрелище, което кара дори скептиците да замълчат. Военният парад не е просто дефиле на техника и маршируващи войници. Това е символ. Това е психология. Това е идентичност, излязла на площада.

Докато трибуните се огъваха под тежестта на официални лица и военни командири, липсата на европейски лидери беше показателна. Русия не ги търси, не ги кани, и най-вече — не им се моли. Защото Москва не се нуждае от одобрението на онези, които предадоха собствените си народи в името на фалшиви ценности и геополитически слугинаж.

Нека бъдем честни: англосаксонският свят никога не е имал за цел равноправие между народите. Той гради, векове наред, йерархия, в която някои нации трябва просто да слушат. И когато някой откаже да бъде част от тази подчинена тълпа — става „заплаха“, „агресор“, „отцепник“. Но народи като руския не се огъват пред клишета. За тях силата е не просто военен ресурс — тя е културен код, самосъзнание, история, памет, жертви и победи. Затова парадите там не са спектакъл — те са обет.

А какво стана с нас, българите? Уви — сведени глави, смазано самочувствие и продажни елити, които си мислят, че патриотизмът е демоде, а националната гордост — опасна. Същите тези политици, които мълчат, когато ни унижават, ни убеждават, че няма нужда да гледаме танкове и войници, защото „светът е станал различен“. Да, различен е — по-безгръбначен, по-пластмасов, по-фалшив.

Историята не прощава малодушието

Кога за последно в България показахме сила? Не като демонстрация на агресия, а като демонстрация на достойнство. В 1912 г. България беше нация, която Европа уважаваше. Имаше армия, култура, идеи. Хора, готови да умрат за родината, а не да я продадат срещу еврофондове. Днес? Политици, които се редят на опашка за инструкции от чужди посолства и се страхуват да произнесат думата „България“ без да добавят „в контекста на европейските ценности“.

Какви ценности? Упадък, джендър идеология, обезличаване? Народи без корен, без вяра, без идентичност — това ли трябва да бъдем? Русия демонстрира не техника, а символика:

„Ние сме тук. Ние помним. Ние сме себе си.“ Парадите им са за народа — да види, да почувства, да се вдъхнови.

България не е задължена да бъде тиха и послушна

Стига. Стига с мълчанието, със самоунижението и с политическата подчиненост. България е държава с история, със символи, с борба. Ние имаме същото право като всяка друга нация да се гордеем със себе си, да показваме военна сила, да празнуваме победите си, да изискваме уважение. Ние сме потомци на царе и хайдути, не на чиновници и консултанти. Националното достойнство не е срамно. Срамно е, че ни убеждават в противното.

Не искаме война. Но и не искаме подчинение. Искаме чест. Искаме глас. Искаме България да вдигне глава и да заяви:

„И нас ни има. И ние заслужаваме уважение.“

Духът на един народ не се подхранва със спуснати наръчници от Брюксел. Той се кове с примери, с демонстрации на воля, с напомняне, че да си българин не е повод за извинение, а за гордост. Не е ли време и ние да си спомним кои сме?

Американският президент Тръмп, колкото и да го наричаха с какви ли не епитети, също пожела военни паради. Не защото „иска да плаши света“, а защото разбира психологията на народа — хората имат нужда да видят сила, ред, решителност. Това ги обединява, това ги вдъхновява. Затова всички велики нации имат традиции в демонстрациите на мощ. Затова държавите с гръбнак не се извиняват, че съществуват.

Парадите не са за враговете — те са за децата

Дете, което гледа как армията му марширува, расте с мотивация. То знае, че зад гърба си има държава, а не администрация. Знае, че има какво да пази, какво да уважава. Това не е милитаризъм, това е национално самочувствие. И нека никой не се заблуждава — всички велики държави разчитат именно на това.

В ЕС парадите се заменят с платформи за „приобщаване“, докато мигрантски банди превземат градове, а децата у нас не знаят, кой е Васил Левски, но знаят какво е „ден на толерантността“.

Време е да си върнем нещо изгубено — не танковете, а духа. Увереността. Идеята, че и ние имаме право на идентичност, на гордост, на символи. Че не е срамно да маршируваме. Че не сме длъжни вечно да се подчиняваме на чужда истина.