Ганьо и войната срещу собствената му държава: Защо българинът вярва повече на слуха, отколкото на собствените си очи
Българинът е странен биологичен феномен. Ако учените някога решат да търсят живот, способен да оцелява изцяло на недоволство, песимизъм и слухове, няма нужда да изпращат сонди към Марс. Достатъчно е да отворят секцията с коментари под която и да е новина.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Тук живее Ганьо. Не литературният герой, а неговият мутант от 21 век. Същество, което едновременно мрази държавата, но чака тя да му реши всички проблеми. Кълне политиците, а после ги избира отново. Псува корупцията, докато търси „човек“ да му свърши работа по втория начин. Иска закони, но само за другите. За себе си предпочита свободата да прави каквото му хрумне.
Когато е в България, правилата са тирания. Когато е в Гърция, са европейска дисциплина. Там чадърът може да струва колкото половин работен ден, кафето да е на цена на малък ипотечен кредит, а глобите да валят като летен порой над Родопите. Ганьо стои мирен. Усмихва се. Благодари. Плаща.
Връща се у дома и внезапно се превръща в Че Гевара на плажната революция.
Тук всичко му е скъпо. Всичко е измама. Всичко е схема. Всичко е заговор. Ако на плажа има нови алеи, душове, спасители и поддръжка, значи някой краде. Ако няма такива, пак някой краде. Ако цената е ниска, бизнесът е съмнителен. Ако е висока, народът е ограбен. За Ганьо фактите са досадно препятствие по пътя към предварително избраното възмущение.
Най-голямата му любов е апокалипсисът.
Намерят се няколко петна мазут, изхвърлени след авария на плавателен съд, и започва националният фестивал на катастрофичната фантазия. Според експертите има локален проблем. Според институциите има проверки. Според Ганьо Черно море вече прилича на тиган след пържене на кюфтета за цяла Източна Европа.
Следват статуси, анализи и конспирации. Потънали танкери. Скривани трагедии. Международни заговори. Извънземни. Масони. Рептили. Липсва само Нострадамус да излезе от гроба и да даде интервю за местна телевизия.
Същият този човек няма да се замисли, че морето не е декоративен басейн пред хотелския му балкон. По него се движат кораби, танкери, яхти, риболовни съдове. Случват се аварии. Има контролни органи. Има процедури. Има реакции. Не всяко петно е екологичен Армагедон.
Но логиката рядко е била популярна сред хора, които приемат слуха за по-надежден източник от фактите.
Ганьо не обича добрите новини. Те му развалят настроението.
Кажи му, че някой плаж е получил европейско отличие за чистота. Ще ти обясни защо наградата е купена. Кажи му, че туристите се увеличават. Ще каже, че статистиката е фалшива. Кажи му, че се строи нещо полезно. Ще открие световен заговор между строителя, общината и вероятно Ватикана.
Защото ако се окаже, че нещо работи, рухва най-скъпият мит на българския песимист: че всичко е обречено.
Трагикомедията е, че този човек не иска непременно да живее по-добре. Той иска да има право постоянно да обяснява защо няма как да стане по-добре.
И така държавата върви напред като каруца с квадратни колела. Едни дърпат. Други бутат. Трети ремонтират колелата. А отстрани стои Ганьо, пуши философски и обяснява как каруцата никога няма да тръгне.
Докато тя бавно, скърцайки и напук на всичките му прогнози, все пак се движи.
И това е най-голямата му лична трагедия.
Автор: Янчо Николов
