ГЛАРУСЪТ НЕ Е ПРЕСТЪПНИК! ПРЕСТЪПЛЕНИЕ Е ГЛУПОСТТА…

Ако човек съди за света единствено по някои медийни публикации, скоро ще остане с впечатлението, че по Черноморието не живеят хора, а оцелели свидетели на нападения от организирани банди пернати гангстери, водени от безмилостния бос Гларус Капоне.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

От години част от медиите водят странна, почти истерична война срещу една птица. Не срещу корупцията. Не срещу престъпността. Не срещу унищожаването на природата. Срещу гларуса.

Според някои заглавия той е кръвожаден убиец, морски терорист, летящ мародер и обществен враг номер едно. Човек остава с чувството, че всеки момент Министерството на отбраната ще вдигне изтребители срещу особено опасен екземпляр, откраднал половин баничка от плажа.

Истината е далеч по-прозаична.

Гларусът е птица.

Да, хищна е.

Да, всеядна е.

Да, краде храна.

Но и котките ловят птици. Кучетата преследват котки. Делфините убиват риби. Щъркелите поглъщат жаби. Орлите разкъсват зайци. Така работи природата от милиони години.

Само човекът е достатъчно самовлюбен да очаква всички животни да се държат като служители в туристически информационен център.

Когато гларус изяде гълъб, това не е садизъм. Това е обяд.

Животните не убиват за удоволствие. Не организират кампании за омраза. Не пишат злобни коментари. Не снимат клипове за гледания. Не разпространяват сензации.

Това е специалност на човешкия вид.

Гларусът е една от емблемите на българското Черноморие. Заедно с мириса на море, шума на вълните и соления вятър неговият глас е част от атмосферата на Бургас, Варна, Созопол и десетки крайморски градове.

Махнете гларусите и градът ще изглежда като театрална сцена след края на представлението.

Празна.

Без душа.

Без характер.

В Бургас всеки знае колко невероятно адаптивни са тези птици. Те са се научили да използват човешките навици по-добре от много хора. Легендарни са историите как имитират звуци, наблюдават, запомнят и намират начини да достигнат до храна.

Наречете ги нахални.

Наречете ги лакоми.

Наречете ги безсрамни гастрономи.

Но не ги наричайте глупави.

Мозъкът на един гларус често работи по-ефективно от този на автора на поредното апокалиптично заглавие за „пернатите чудовища“.

Всеки жител на Бургас е виждал как гларус каца до човек, който се храни, поглежда го внимателно с едното си око и отправя най-древното послание във Вселената: „Ще има ли и за мен?“ Няма атака. Няма агресия. Няма терор.

Само вечният глад на едно същество, което се опитва да оцелее.

И понякога успява толкова успешно, че започва да прилича на стар английски джентълмен. Пристъпва важно, оглежда те с достойнство и чака сервиране, сякаш плажната алея е негов частен клуб.

В Созопол дори има прочута история за гларус, който е толкова привикнал към свой човешки приятел, че ежедневно го търси по пристанището. Птицата познава човека, чака го, следва го и участва в ритуалите му по начин, който би накарал някои хора да се замислят колко условна е границата между човека и животното.

Защото животните също създават привързаност. Също разпознават добротата. Също помнят. Но това не се продава толкова добре, колкото историите за „летящите чудовища“.

Днес някои журналисти сякаш са решили, че всяка птица трябва да бъде превърната в злодей, за да събере повече кликове. Ако продължат със същото въображение, утре сигурно ще научим, че чайките организират международни престъпни групи, а кормораните перат пари през рибарските пристанища.

Проблемът е, че подобни публикации не остават без последствия. Те създават омраза. Подхранват агресия. Карат хора да гледат на живо същество като на вредител, който заслужава преследване, тормоз или смърт. А това вече не е журналистика. Това е фабрика за предразсъдъци.

Гларусът не е престъпник. Не е нашественик. Не е враг. Той е част от Черноморието така, както вълните са част от брега. Понякога досаден. Понякога смешен. Понякога безобразно лаком. Но винаги свободен. И много по-достоен от онези, които превръщат една красива морска птица в мишена за обществена омраза само заради няколко евтини заглавия и шепа кликове.

Защото истинският проблем никога не е бил гларусът. Истинският проблем е, че в епоха на информацията глупостта продължава да лети по-високо от всяка птица.