„Готвача“, трионът и българското правосъдие: Как в бургаската съдебна система 4+4+1 прави 4,6
Случаят със серийния убиец Станимир Рагевски отново връща общественото внимание към една от най-зловещите криминални истории, влезли не само в новинарските емисии, а направо в учебниците по криминалистика. И не толкова заради самите убийства на брокерката Теодора Бахлова и строителния работник Юмер Мехмед, а заради онова особено българско чувство за „справедливост“, при което човек, укривал трупове, оръжия и улики, излиза на свобода след присъда, по-къса от живота на повечето домашни кучета.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Вероятният съучастник на Рагевски, Деян Дичев, известен като Готвача, вече е на свобода. Осъден бе по три обвинения: незаконно оръжие, укриване на извършител на тежко престъпление и държане на кокаин. Не за участие в убийствата. Не за разчленяването. Не за транспортирането на човешки останки в чували като развалено месо от квартална кланица. Само за „по-леките“ неща. Българският Наказателен кодекс, този литературен паметник на юридическия абсурд, явно счита, че да укриваш сериен убиец е почти административно нарушение.
Адвокат Димитър Вълчев припомни, че по закон няма особена разлика, дали укриваш крадец на велосипед или човек, разстрелял двама души и разтварял телата им в бидони с киселина. Максимумът е до пет години. Законодателна логика, родена вероятно след тежка нощ с евтина ракия и липса на кислород в парламентарната комисия.
Разследването така и не доказа официално, че Дичев е рязал труповете. Само че е скрил триона. Само че е укрил пистолета „Макаров“. Само че е помагал за пренасянето и изхвърлянето на останките. Само че е държал телефона на една от жертвите. Само че е разговарял с Рагевски преди и след убийството. В България явно можеш да бъдеш до лакти в кръв, но ако не си натиснал спусъка лично, системата деликатно ти обяснява, че си почти случаен свидетел.
И тук идва великата аритметика на родното правосъдие. Обществото чува: 4 години и 6 месеца за едно обвинение, още 4 години и 6 месеца за друго, плюс още година. Нормалният човек би решил, че това прави сериозна присъда. Само че не. В българската съдебна алхимия 1 + 4 + 4 мистериозно се превръща пак в 4 години и половина. Някаква юридическа черна магия, при която престъпленията не се трупат, а сякаш се перат на бърза програма.
После идва „съкратеното съдебно следствие“ – онова прекрасно изобретение, при което признаваш фактите и държавата те възнаграждава с намаление. Като карта за лоялен клиент. Купи три престъпления, получи една трета отстъпка. Защото явно най-важното при подобни дела е процесуалният комфорт на обвиняемия.
Още по-трагикомично е, че реално най-тежкото наказание на Готвача идва за незаконния пистолет, а не за участието му в прикриването на едни от най-бруталните убийства в съвременната криминална история на България. С други думи, металът се оказва по-опасен за закона от разфасованите човешки тела.
Около случая останаха и едни особено неприятни сенки. Говореше се упорито за близост между Дичев и среди около съдебната система. По онова време Готвача поддържал интимни отношения с дама от съдебните среди в Бургас. Изгората му била пиарката на Апелативен съд Бургас. Нищо доказано, разбира се. В България такива неща винаги остават в зоната на „случайните съвпадения“. Както е случайно, че едни хора винаги падат меко, а други ги мачка системата като фас пред съдебна палата. Дамата остана на поста си тихо и необезпокоявано. Вероятно защото институциите прецениха, че няма нищо тревожно в това човек, свързан с подобна фигура, да се разхожда из коридорите на правосъдието като у дома си.
И докато обществото още помни бидоните, киселината, триона и чувалите с човешки останки, законът вече е затворил страницата. За системата случаят е приключен. За хората обаче остава усещането, че ако Рагевски е бил чудовището, то Дичев е бил неговият санитар, логистик и чистач на местопрестъпления. Човекът, който не убива, но помага смъртта да изчезне без следа.
Съдебната реформа у нас отдавна не е политически лозунг, а спешна нужда. Защото когато законът третира укриването на сериен убиец почти като квартална далавера, обществото започва да губи доверие не само в съдилищата, а в самата идея за справедливост. А това вече е далеч по-страшно от всеки Рагевски.
