Градът-фантом Баба Алино: мМжду басейна на съвестта и сухия кран на правосъдието
В страната, където всичко може да се построи – от магистрала върху нищото до политическа кариера върху паметта на хората – вече имаме и нов архитектурен жанр: незаконен град с легална усмивка.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Социалните мрежи, този народен съд без тоги и без милост, отново са се заели с ролята на прокуратура, кадастър и морален отдел „Чистота на вселената“. Там се появяват публикации, които твърдят, че в нашумелия варненски комплекс „Баба Алино“ се появяват имената на добре познати политически фигури, включително и на дългогодишния депутат Йордан Цонев, като собственици на имоти.
И ако това звучи като сюжет от балкански сезон на „Игра на тронове“, то е защото реалността тук отдавна е спряла да се срамува от собствената си абсурдност.
Град, който не съществува, но продава имоти
„Баба Алино“ – звучи като място, където баба ти те чака с баница и поучителни мъдри приказки. Вместо това получаваме нещо като архитектурна версия на сивата икономика, само че с гледка, басейни и модернистичен оптимизъм.
Според публично разпространявани данни и коментари:десетки имоти са били прехвърляни от 2023 г. насам. Значителна част са купени от чужденци, а други от български граждани и фирми. Остават непродадени „парчета от съня“, които чакат следващата вълна на доверчивост.
И някъде там, между квадратните метри и квадратните усмивки, се прокрадва най-любимият български спорт: „Не знаехме, но всичко е законно“.
Институциите: наблюдатели с отлично зрение и нулева реакция
В тази държава институциите имат особен талант. Те виждат всичко –
но реагират само когато вече няма какво да се направи, освен да се свика комисия.
ДАНС мълчи като философ в будоар.
Прокуратурата медитира върху „достатъчно данни за образуване на проверка“.
А съдът чака да му бъде подадено нещо, което не е удобно за връщане.
И така се ражда класическият български триъгълник на бездействието:
знаем – не знаем – ще проверим … един ден.
Най-ироничното в цялата история не са имената, нито имотите, нито дори подозренията, които пълзят като плевели около темата.
Истинската метафора е басейнът. Басейнът в подобни комплекси винаги е символ: на успех, който не обяснява произхода си, на спокойствие, което не задава въпроси и на вода, в която никой не иска да види отражението си.
Политическата класа у нас отдавна не се страхува от обществото.
Тя просто се научи да живее на достатъчна дълбочина, за да не се виждат краката ѝ.
Моралът като декоративна мазилка
В подобни сюжети моралът се използва като фасадна боя – нанася се периодично, обикновено преди избори, и се бели още преди да изсъхне.
Обществото пък се превръща в зрител на постоянен сериал: сезон 1: „Няма такъв случай“, сезон 2: „Ще проверим“, сезон 3: „Всичко е законно, но ще го прегледаме пак“и сезон 4: „Темата е чувствителна“.
Финалът винаги е един и същ: нов сезон, нов скандал, стара тишина.
И така „Баба Алино“ остава не просто квартал, а диагноза. Диагноза на система, в която: законността е въпрос на интерпретация, прозрачността е декоративна, а отговорността е турист, който никога не се задържа на едно място.
И докато обществото брои имоти, сделки и публикации, истинската сделка вече е приключила отдавна – тази между институционалното мълчание и общественото привикване.
В такава държава най-незаконното не е строителството. А навикът всичко да изглежда нормално.
