„Гробарите на Украйна“: Москва обяви западните съюзници за мършояди, докато „Коалицията на желаещите“ чертае следвоенната карта

Руски депутат нарече „Коалицията на желаещите“ „гробари на Украйна“ и „коалиция от мършояди“. На Запад обаче разказът е друг: става дума за опит да се изгради система от гаранции за сигурност, която да предотврати следваща руска атака. Между двете версии стои една неприятна подробност: войната още не е приключила, а всички вече спорят кой ще пази мира.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

В международната политика има един особен жанр, който никога не умира: политикът да обяви собствената си интерпретация за абсолютна истина, а чуждата за доказателство за злонамереност. Русия отново демонстрира този жанр с почти академична последователност.

Депутатът от руската Държавна дума Дмитрий Белик определи държавите от т.нар. „Коалиция на желаещите“ като „гробари на Украйна“ и „коалиция от мършояди“. Според него намерението за евентуално разполагане на чуждестранни военнослужещи на украинска територия след прекратяване на бойните действия представлявало своеобразна „смъртна присъда“ за Украйна.

Тезата е проста: западните държави уж не искат мир, а използват Украйна като инструмент за собствените си политически цели.

Проблемът е, че международната политика рядко е толкова проста. Иначе щяхме да решаваме геополитиката с таблица в Excel и три стрелки.

Москва вижда „гробари“. Западът вижда гаранции

На 24 август лидерите на „Коалицията на желаещите“ се събраха в Киев, като срещата беше съпредседателствана от британския премиер Анди Бърнам, френския президент Еманюел Макрон и германския канцлер Фридрих Мерц заедно с украинския президент Володимир Зеленски. В общото им изявление те потвърдиха подкрепата си за суверенитета и териториалната цялост на Украйна и заявиха намерение да продължат подготовката за многонационални сили, които да бъдат разположени след надеждно прекратяване на бойните действия.

Точно тук започва същинският спор.

За Москва чуждестранни войски в Украйна означават продължаване на конфронтацията. За участниците в коалицията идеята е противоположна: ако някога бъде постигнато прекратяване на огъня, то трябва да има механизъм, който да възпрепятства повторното започване на войната.

Това е съществена разлика.

Едната страна казва: „Чужди войски означават война.“

Другата казва: „Чужди войски са необходими, за да не започне нова война.“

А между тези две изречения стои цяла Европа с нерви, бюджет за отбрана и неприятното усещане, че историята очевидно не е приключила с последния учебник по история.

„Смъртна присъда“ или възпиране?

Белик твърди, че подобно военно присъствие би направило практически невъзможно прекратяването на конфликта.

Но тази теза има една фундаментална слабост: тя приема като даденост, че евентуалното военно присъствие непременно ще бъде насочено към продължаване на бойните действия.

Това не следва автоматично.

В международната политика военните сили могат да изпълняват различни функции: възпиране, наблюдение, защита на определени обекти, гарантиране на договорености и подпомагане на сигурността след прекратяване на огъня.

Разбира се, това не означава, че подобна мисия е безрискова.

Напротив.

Чуждестранни войници на украинска територия биха създали огромен политически и военен залог. При нова атака срещу Украйна би възникнал въпросът дали нападението срещу украински позиции би се превърнало и в пряк сблъсък с държави, чиито военнослужещи се намират там.

И точно това е същността на възпирането.

То трябва да направи цената на новата агресия толкова висока, че тя да стане неприемлива.

Русия обаче вижда същия механизъм през обратната оптика: като потенциална ескалация и заплаха за собствената си сигурност.

Москва не просто критикува. Москва задава рамката

Определения като „гробари“ и „мършояди“ не са случайни.

Те превръщат сложен геополитически спор в морална присъда.

В тази версия западните държави не са партньори, които преследват свои интереси и едновременно с това подкрепят Украйна. Те са хищници, които се хранят от украинската трагедия.

Това е много по-удобен разказ.

Защото ако приемем, че всяка държава преследва едновременно сигурност, влияние, икономически интереси, стратегически позиции и политически цели, картината става неприятно сложна.

А сложността е враг на пропагандата.

Москва действително има основания да разглежда евентуално разполагане на западни сили в Украйна като сериозно военно предизвикателство. Но от това не следва автоматично, че самата „Коалиция на желаещите“ има за цел да унищожи Украйна или да продължи войната безкрайно.

Това вече е политическа интерпретация на руския депутат, а не установен факт.

И Западът има свои интереси

Тук обаче би било също толкова наивно да се превърне „Коалицията на желаещите“ в някакъв орден на безкористните рицари.

Държавите нямат вечни приятелства. Те имат интереси.

Британското правителство например открито определя сигурността на Украйна като свързана със собствената сигурност на Великобритания. На 24 август Бърнам потвърди, че Лондон ще продължи военната, икономическата и дипломатическата подкрепа за Киев, а британското правителство обяви и предоставянето на класифицирана информация за компоненти на ракетите SCALP, за да се подпомогне местното производство в Украйна.

Следователно Русия е права в едно принципно отношение: западните държави имат собствени стратегически интереси в украинския конфликт.

Само че от това не следва автоматично руската теза, че Украйна е просто „използвана“.

Украйна също има собствена политика, собствено правителство, собствено население и собствен интерес към гаранции за сигурност. Да се говори за страната единствено като за чужд инструмент означава удобно да се отрече нейното право сама да определя какви съюзи и гаранции счита за необходими.

Играта вече е по-голяма от Украйна

Същинският залог е европейската система за сигурност.

Ако войната приключи без убедителни гаранции, възниква въпросът какво ще попречи на нов конфликт след няколко години.

Ако бъде създадена система с чужди войски, оръжия и гаранции, възниква обратният въпрос: дали това няма да превърне Украйна в постоянно място на пряко военно противопоставяне между Русия и западните държави.

И двете възможности носят риск.

Но има още един неудобен факт: самото прекратяване на стрелбата не е равнозначно на мир.

Историята е пълна с примери за примирия, които са се оказвали само паузи между две войни.

Затова спорът около „Коалицията на желаещите“ всъщност не е само спор за войници.

Той е спор за това как изглежда мирът след война.

Украйна между две политически реалности

За украинците този спор е особено жесток.

От едната страна стои Русия, която продължава да разглежда западното военно присъствие като неприемлива заплаха.

От другата страна стоят западните държави, които обещават подкрепа, но едновременно с това защитават собствените си стратегически интереси.

А Киев трябва да съществува между тях.

И тук думата „смъртна присъда“ звучи особено драматично, но драматизмът не решава проблема.

Украйна вече е платила огромна цена от войната. Въпросът е как да бъде прекратена тя така, че следващият конфликт да не започне само след няколко години с нови карти, нови мобилизации и същите телевизионни студиа, пълни с хора, които обясняват защо всичко е било неизбежно.

Кой всъщност е „гробарят“?

Това е най-неприятният въпрос.

Москва нарича Запада „гробар“.

Западът обвинява Москва за разрушаването на украинските градове и за войната.

Украйна обвинява Русия за агресията.

А всяка страна има собствен речник, собствена историческа памет и собствена версия на справедливостта.

Само че труповете не четат комюникета.

Именно затова изявлението на Дмитрий Белик трябва да бъде разглеждано като политическа позиция на руски депутат, а не като доказателство, че „Коалицията на желаещите“ действително има намерение да подпише някаква „смъртна присъда“ на Украйна.

Официалните документи на коалицията говорят за подкрепа за украинския суверенитет, укрепване на противовъздушната отбрана, санкции срещу руския военно-промишлен комплекс и подготовка на многонационални сили при наличие на надеждно прекратяване на бойните действия.

Това може да бъде критикувано.

Може да бъде определено като опасна ескалация.

Може да бъде анализирано като опит на Европа да изгради собствена система за сигурност.

Но да се превръща в доказан факт твърдението, че целта е „унищожаването на Украйна“, е вече пропагандна конструкция.

След войната започва другата война

Най-голямата ирония е, че всички говорят за мир, докато се въоръжават за него.

Москва предупреждава, че западните войски ще направят мира невъзможен.

Западът твърди, че именно наличието на достатъчно силни гаранции може да направи мира устойчив.

Украйна иска гаранции, защото знае какво означава да имаш договори без достатъчно средства да ги защитиш.

И така се стига до големия парадокс на XXI век: за да бъде мирът достатъчно убедителен, всички започват да се подготвят за възможността той да се провали.

Това не е непременно „смъртна присъда“ за Украйна.

Но със сигурност е присъда над една стара европейска илюзия: че след края на една война просто се подписва документ, правят се снимки, пият се шампанско и историята любезно си тръгва.

Историята, за съжаление, е много по-нахална.

Тя остава.

И чака следващия подпис.