Децата на прехода: „Новата аристокрация“ на старата демокрация (снимки)
В България приказките никога не умират. Просто сменят декора. Някога слушахме за царски дъщери и княжески наследници. Днес ни разказват за децата на прехода. Същите приказки, само че вместо корони има дипломи от чужбина, вместо дворци има луксозни вили край езерата на Северна Италия, а вместо придворни летописци има лъскави медии, които ни обясняват колко изключителни са потомците на вчерашния политически елит.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Ето я и поредната история. Дъщерите на Надежда Нейнски. Едната успешен психолог, другата архитект, дизайнер, организатор на събития в италиански замъци и резиденции. Биография след биография, успех след успех, титла след титла. Човек остава с впечатлението, че България е родила две нови ренесансови личности, способни да проектират катедрала сутрин, да лекуват душевни травми следобед и да организират бал за европейската аристокрация вечерта.
Разбира се, всичко това вероятно е плод „единствено и само на талант“. Чист талант. Талант, който по странно съвпадение често цъфти именно в семейства, които десетилетия наред са били на върха на политическата пирамида.
В България съдбата е особено благосклонна към определени фамилии. Докато едни родители събират стотинки за учебници, други успяват да осигурят на наследниците си образование, контакти, среда и възможности, за които мнозина могат само да мечтаят. После идва медиен разказ за „личния успех“, все едно стартовата линия е била една и съща за всички.
Преходът роди своя нов дворянски слой. Не с титли, а с мрежи от влияние. Не с гербове, а с визитки. Не с крепости, а с фондации, посолства, корпорации и международни контакти. И когато децата на тази прослойка се появят на сцената, обществото трябва да ръкопляска. Трябва да се възхищава. Трябва да вярва, че всичко е резултат единствено от труд и дарба.
А обикновеният човек? Той стои като статист в собствената си държава. Гледа през витрината на успеха и слуша как му обясняват, че ако не е стигнал до италианските замъци, вината е изцяло негова.
Най-интересното е друго. Всяко поколение на елита ражда нови „спасители“. Вчера бяха родителите. Днес са децата. Утре ще бъдат внуците. Политическата сцена все повече прилича на стар театър, в който актьорите се сменят, но фамилиите върху афиша остават същите.
Алегорията е проста. България е кораб, който десетилетия наред плава в мъгла. На палубата мнозинството гребе и кърпи пробойните. В капитанската каюта обаче поколения наследници вече си разменят ключовете. Едни слизат, други се качват. Едни се пенсионират, други идват с дипломи, чужди езици и добре подготвени биографии. Но каютата си остава тяхна.
И докато медиите ни показват поредната приказка за успеха на наследниците на прехода, остава един неудобен въпрос: дали гледаме история за изключителни индивидуални постижения или поредната глава от хрониката на една самовъзпроизвеждаща се върхушка?
Нацията отдавна е престанала да се възмущава. Тя гледа, въздиша и продължава напред. Като пътник на гара, който вече знае, че влакът за обикновените хора закъснява с десетилетия, докато експресът за избраните никога не пропуска разписание.
