Дипломация на колене: Как България превърна външната политика в национален спорт по навеждане
Българската дипломация винаги е приличала на онзи роднина на сватба, който стои в ъгъла, държи чиния със сухи кюфтета, смее се мазно на шегите на всички и повтаря: „Както кажете, шефе.“ Народ с бойна история, но с външна политика, сглобена сякаш от счетоводители с панически атаки и келнери на повикване. На бойното поле българинът е вървял срещу оръдия. На дипломатическата маса обаче нашите представители често влизат като ученици, забравили домашното и готови да кажат, че кучето им го е изяло. Само че кучето тук е геополитиката, а домашното е националният интерес.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Историята ни е пълна с абсурда да печелим войни и после да ги губим на маса с покривка и прибори. Българският войник е превземал върхове, а българският дипломат е слизал от влака с физиономията на човек, който предварително се извинява, че съществува. Все едно пращаш лъв на фронта, а след него на преговорите изпращаш уплашен библиотекар с астма и дипломатическо куфарче, пълно с празни листи.
Случаят с медицинските сестри в Либия беше особено унизителен спектакъл. Държавата ни тогава изглеждаше като човек, който си е загубил портфейла и вместо да търси крадеца, започва да се извинява, че е имал пари вътре. Накрая французите се намесиха и спасиха положението, докато нашите управници стояха с изражение на чиновници, които чакат края на работното време. България тогава приличаше на западнал селски кенеф, а дипломатите ни се държаха като посрани олигофрени.
После дойде Ирак. Дългове към България имаше. Огромни. Но нашата политическа класа се държа като квартален бакалин, който се радва, че изобщо са му кимнали. Други държави натискаха, преговаряха, защитаваха си интересите. Ние стояхме в поза „само да не се разсърдят“. Ирак ни изгори демонстративно, а нашите управници реагираха така, сякаш някой им е отказал салфетка в ресторант. Националното достойнство беше захвърлено в мазето до старите лозунги и ръждясалите обещания.
Македонският въпрос е направо паметник на дипломатическата ни импотентност. Гърците за няколко часа накараха цяла държава да си смени името. Това е все едно да накараш съседа да си прекръсти детето, кучето и фамилията, защото ти пречат. И го постигнаха. А България? Ние стоим отстрани като изморен пазач на музей, докато историята ни се разграбва с колички и чували. Македонски политици ни обясняват кои сме били ние, а нашите дипломати мълчат, като плеснати с мокър парцал. Ако страхът беше олимпийски спорт, външното ни министерство щеше да има златен медал, два сребърни и почетна грамота за „изключителна приведеност“.
И днес традицията продължава с почти фолклорна упоритост. Президентът повдигал пред Тръмп темата за визите, а Тръмп започнал да говори за администрацията. Това не е разговор между държавници. Това е дипломатическият еквивалент да питаш къде е библиотеката и отсреща да ти препоръчат стриптийз бар с хубаво меню. С други думи: „Разбрахме те, ама не ни пука.“ И светът прекрасно усеща кога отсреща стои държава с гръбнак и кога стои чиновническа желатинена маса, която се огъва при първия натиск.
Истината е жестока, но проста. Уважението в международната политика не идва от това колко учтиво кимаш. Идва от сила, характер, икономика, армия и ясна воля. Ние унищожихме армията си, превърнахме националното самочувствие в евтин телевизионен декор и после се чудим защо никой не ни взема насериозно. Това е като да си продадеш вратата, прозорците и покрива, а после да се обиждаш, че крадците не звънят преди да влязат.
Българската дипломация често изглежда като човек, който влиза в казино с празни джобове, наведен гръб и табелка „Моля, уважавайте ме“. Светът не уважава молбите. Светът уважава интересите. А ние прекалено дълго заменяхме държавническото мислене с лакейско мърморене и страхливо снишаване.
Народът поне засега има чувство за хумор. Иначе тази външнополитическа трагикомедия отдавна щеше да се играе като хорър.
