Дискотеките на социализма: Когато ритъмът трябваше да марширува

Ах, нощният живот в социалистическа България – една своеобразна смесица от амбиция, липса на вкус и партийни директиви, които се опитваха да докажат, че забавлението може да бъде стриктно регулирано, но въпреки това „народно“. И така, докато Западът танцуваше на ритмите на диско революцията, у нас първата дискотека се появява чак през 1967 г. в „Слънчев бряг“ – курортът, който трябваше да бъде витрината на българския туризъм.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Дискоклуб „33“, както гордо е наречен първият подобен клуб, се ръководи от дисководещия Кръстин Банков. Звучи обещаващо, нали? Само че вместо да бъде сцена за модерната музика на времето, мястото бързо се превръща в своеобразен експеримент на социалистическата култура. Трябвало е едновременно да привлича западните туристи с „разкрепостена“ атмосфера, но и да се придържа към строгите партийни изисквания за „идейно съдържание“. И какво се получава? Нещо като дискотека, но без истинска диско музика – едно културно недоразумение.

Най-големият парадокс е, че България на думи иска да привлича западни туристи, но на практика не предлага нищо, което да отговори на техните очаквания за нощен живот. Докато в Италия, Франция и дори Югославия клубовете се надпреварват кой ще пуска най-новите хитове на The Rolling Stones, The Beatles и Bee Gees, у нас дискотеки се напълват с какво? Полски, чешки и съветски изпълнители, които дори местната публика слуша с отегчение. Разбира се, за баланс от време на време се пуска и някой западен хит, но само „дозирано“ – да не би случайно буржоазният ритъм да размекне социалистическия устой на младежта.

Но как се стига дотук? Всичко започва от подготовката на дисководещите, които е трябвало да бъдат не просто хора, пускащи музика, а нещо като „културни възпитатели“. Обучението се провежда на няколко места – в бюро „Естрада“ (двуседмичен курс), в „Интерхотели“ (курс от 10 дни), в комитетите на Комсомола (45-дневна подготовка) и най-вече в легендарния курс към ВМЕИ, който продължава цели две години. И какво научават бъдещите DJ-и? Основно как да правят „правилен“ подбор на музиката, т.е. да не прекаляват с хитовете от Запада, да предпочитат „качествени“ социалистически песни и да бъдат „идейно издържани“.

Разбира се, имало е и онези бунтари, които на своя глава се информирали за западните тенденции, търсели нелегални плочи, слушали „Свободна Европа“ и правели всичко възможно да внесат поне малко автентичност в дискотеките. Но дори и те са били принудени да се съобразяват с ограниченията – някой западен хит можело да бъде пуснат веднъж-два пъти на вечер, но не повече, за да не се заглуши „културното послание“ на социалистическия лагер.

Така нощният живот в България се оказва комична смесица между амбиция и тотално неразбиране на съвременната музика. Докато на Запад DJ-ите се превръщат в истински музикални звезди, които диктуват вкусовете на цяло поколение, у нас те са чиновници на ритъма, чиято основна задача е да се уверят, че западната музика е в безопасно малки дози. Дискотеките ни изглеждат като жалък опит за подражание – опаковката е налице, но съдържанието липсва.

И така, представете си западен турист, който идва на „Слънчев бряг“ с надеждата да усети модерния ритъм на времето. Влиза в дискотеката, очаква нещо свежо, но вместо това чува чешки поп, руски балади и някой и друг български естраден хит. Ако има късмет, след третата водка DJ-ят ще се престраши да пусне нещо на ABBA или Boney M., но дори тогава с уговорката, че „не бива да се прекалява“. В крайна сметка туристът си тръгва разочарован, а социалистическата дискокултура продължава да функционира в един паралелен свят, далеч от реалните желания на публиката.

И така, ако има нещо, което социалистическите дискотеки ни учат, то е, че дори и в желанието да копираме Запада, партийната линия винаги намира начин да направи всичко скучно, предсказуемо и… абсолютно комично.