Днешният български тираджия или когато камионът е по-умен от шофьора
Някога тираджията в България беше скромен човек. Караше с уважение към машината, пътя и останалите участници. Днес обаче той е мутант. Не по Марвел, а по Бай Ганьо. Двуног, многотонен апостол на арогантността. Професията му – шофьор на камион. Самооценката – комбинация между хирург на мозъка, космонавт и министър-председател.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Той знае всичко. Политика? Разбира. Геополитика? Чел е заглавията на поне два поста във Facebook. Икономика? „Да бе, ако не сме ние, ще ядете камъни!“ Психология? „Те тия с джиповете са с комплекси, брат.“ Всъщност, ако беше малко по-умен, щеше да е опасен. За щастие, не е.
Книжка по любов, не по заслуги
Знаеш ли как се става шофьор на камион днес? Със страст и 500 лева под масата. Внимавай, не всички са такива, но болшинството нямат идея какво е „тегло на ос“, „спирачен път“ или „отговорност“. Знаят обаче как се изпреварва в завой, как се кара със 160 на магистрала, и как се натиска клаксонът, когато някой „им пречи“ да се изразят на пътя като на писта за тежкотоварна Формула 2.
Между два курса и три лютеници в буркан, тираджията реди философски мъдрости за живота от кабината си. Има Facebook, има мнение, има и подкрепа от други самозвани братя по габарит. Когато стане катастрофа? Невинен е. Като девица в манастир. Виновни са: дупките, дъждът, вятърът, министерството, шефът му, дори онзи с БМВ-то, който бил на 300 метра и нямал стопове. Само той – не. Той е жертвата. Светец на ремаркето.
Камионът като фалическа проява на власт
Тежкият камион за тях е като скиптър. Символ на сила и превъзходство. От тази кабина не гледат надолу – гледат отвисоко. Натискат клаксона все едно удрят с жезъл – „махай се, червей такъв, велик съм!“ Зад волана на ТИР се ражда нова порода човек – Homo Tiradicus Vulgaris.
Той не е тук, за да спазва правила. Той е тук, за да ги създава. В движение. Буквално.
Изпреварва цели колона, защото е тежък и сигурен в габаритите си. Естествено. Набива спирачки, щото така се сетил? Сигурно. Натиска те в мантинелата, че бързал за доставка? Разбира се. Няма светофар, знак или полиция, които могат да му кажат „не“.
Най-важният човек в държавата – според самия него
Без него икономиката щяла да спре. Стоките нямало кой да ги разнесе. Логистиката щяла да умре. Човечеството щяло да се срине. Сякаш, ако един ден всички тираджии изчезнат, цивилизацията ще се върне в каменната ера и ще разнасяме кисело мляко с катапулти. Не, колега, ако си безотговорен идиот – просто не шофирай. Ще се намерят други. По-тихи, по-внимателни, по-спазващи закона. Няма нужда да си незаменим, когато си просто нагъл.
Алегория на разрухата
Ако обществото беше операционна зала, тираджията щеше да е хирург на три ракии, който реже с мачете, щото „така го правят в Румъния“. Ако беше самолет, той щеше да е пилот, който решава да кацне по диагонал, защото бърза за шопската салата. А ако беше учител – щеше да преподава, как се решават задачи със шамар.
И после пак ще каже – не е виновен. Системата е виновна. Лошият материал. Държавата. Брус Уилис.
Време е за истински мерки
Шофирането на ТИР е като носене на оръжие. Иска отговорност. Дисциплина. Мозък. А не мускули, ракия и „колегите в Европа така правят“.
Решението? Брутално просто:
Всеки ТИР, нарушил правилата – глоба с четири нули.
Всяка катастрофа по вина на тежкотоварен – съд и отнемане на книжка.
Камери, GPS-и и проверки на психическото състояние на водачите.
И най-вече – край на комплексарското самочувствие, че щом си с голяма машина, си и с голямо значение.
Финалът е прост
Тираджиите, които се държат като разбеснели се слонове в стъкларски магазин, не са герои. Не са двигатели на икономиката. Те са заплаха. Симптом на болна култура, в която силата се бърка с право, а наглостта – с важност.
Ако не искате някой ден лекарят ви да реже апендикс „по тираджийски“, по-добре изисквайте същото поведение, каквото очаквате от всеки отговорен човек. Дали си с ТИР, със скалпел или с електрожен в ръка – отговорността е същата.
И не, не ст най-важните. Най-важните са онзи, който карат като човеци, не като австралопитеци!
