Дългът като национален спорт: управляващите отново хвърлиха въдицата в морето на кредиторите
Българската държава отново излезе на международните пазари и улови скромните 2,5 милиарда евро нов дълг. Според финансовия министър всичко е прекрасно, доходността е чудесна, инвеститорите са доволни, а бъдещето изглежда розово като предизборен билборд. Когато политиците започнат да обясняват колко е изгодно да теглиш заем, човек неволно се пита дали не е попаднал на реклама на бърз кредит, само че с държавен герб върху брошурата.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Управляващите представят новото задлъжняване почти като дипломатическа победа. Логиката е впечатляваща: взимаме милиарди назаем и това се обявява за успех. По същата схема човек може да ипотекира къщата си, да продаде колата си и после да се похвали, че е привлякъл сериозен външен инвеститор в личния си бюджет.
Разбира се, гражданите трябва да бъдат спокойни. Така поне ни уверяват от властта. Падежите били чак през 2032, 2038 и 2042 година. С други думи, сметката ще я плащат бъдещите правителства, бъдещите данъкоплатци и бъдещите поколения. Политическата философия е проста: взимаме днес, харчим днес, а някой друг ще му мисли утре. Ако безотговорността беше олимпийска дисциплина, българският политически елит щеше да се връща от всяко състезание с пълен куфар медали.
Особено трогателно звучат обясненията, че доходността била по-добра от тази на друга държава от Европейския съюз. Това е все едно пациент да се радва, че температурата му е 39 градуса, защото съседът в болничната стая е с 40. Да сравняваш задлъжняването си с по-зле представил се длъжник не е икономическа стратегия. Това е утеха за хора, които вече са потънали до кръста във финансовото блато.
Най-любопитното е признанието, че до края на годината вероятно ще има още едно излизане на международните пазари. Преведено от чиновнически на български език това означава: „Спокойно, предстоят още заеми.“ Държавната хазна все повече прилича на човек, който покрива старите си сметки с нови кредити и упорито твърди, че контролира положението.
Официалната причина са дефицитът и плащанията по различни програми. Но въпросът остава: защо всяка година държавата се оказва в положение, в което парите не стигат? Къде потъват милиардите от данъци, акцизи, такси и европейски средства? Защо след десетилетия обещания за реформи обществото продължава да слуша една и съща плоча, надраскана от поколения политици: „Трябват ни още пари“?
Междувременно държавният дълг се очаква да достигне близо 38 милиарда евро. Число, което политиците произнасят със спокойствието на човек, който обсъжда цената на две банички и айрян. За обикновения гражданин това са астрономически суми. За управляващите изглежда са просто цифри в презентация, които се местят от една таблица в друга, докато реалните хора броят стотинки пред касите на супермаркетите.
Особен цинизъм има в това как властта винаги успява да представи заемите като успех, дефицитите като необходимост и финансовите проблеми като временни трудности. В политическия речник думата „дълг“ отдавна е превърната в синоним на „добра новина“. Ако тенденцията продължи, скоро може да чуем и че фалитът е иновативна форма на икономически растеж.
Истината е проста и неприятна. Всеки нов милиард заем е признание, че държавата не може да балансира собствените си финанси без да посяга към бъдещите доходи на гражданите. Всеки нов транш е поредният подпис върху сметка, която някой друг ще плаща. И докато министрите се поздравяват за „успешните емисии“, данъкоплатците остават в ролята на вечните гаранти на политическия комфорт.
Но поне едно нещо работи безотказно. Независимо кой е на власт, машината за производство на дълг никога не спира. Правителства идват и си отиват, парламенти се разпускат, коалиции се разпадат, обещания се забравят. Само заемите остават. Те са най-стабилната държавна политика през последните години.
И ако някой ден България реши да включи държавния дълг в списъка на националните си традиции, никой няма да може да каже, че управляващите не са работили усърдно за това признание.
