Дървото на мълчанието: Започва ли нова политическа сапунка – Костя Копейкин бесен на Радев и дебилското му мълчание
Когато дори Костя Копейкин избухне така, че микрофоните в парламента да започнат да се оглеждат за аварийния изход, значи положението вече не е “политическо напрежение”. Това е като да видиш селския кръчмар да скрие ракията и да започне да налива на старите алкохолици чай от лайка. Нещо очевидно не е наред.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
И ето го Костадин Костадинов, човекът, който обикновено влиза в пленарната зала като средновековен глашатай на апокалипсиса, този път не просто говори. Той кипи като тенджера под налягане, забравена върху държавната печка. Причината? Въпроси към премиера Румен Радев били спирани от деловодството. Не можело така. Не било редно. Не било удобно.
Колко удобно звучи това само.
Радев, който някога слезе от президентския облак с обещания за прозрачност, честност и отчетност, днес подозрително започва да прилича на онзи селски кладенец, от който всички чакат вода, а оттам излиза само ехо. Народът пита, властта мълчи. Политиците питат, деловодството се прави на глухо. Скоро сигурно и стенографките ще започнат да превеждат въпросите на старошумерски, за да не се разбират случайно.
Древните римляни са казвали: “Quis custodiet ipsos custodes?” – “Кой ще пази пазачите?” В България отговорът е прост: никой. Пазачите са заети да пазят тишина.
И тук идва най-забавното. Същият този Радев, който преди време нарече ПП “шарлатани”, днес започва да използва техния любим управленски похват: тихомълком. А ПП владееха това изкуство като нинджи на политическото лицемерие. Те не говореха много. Те просто вършеха нещата зад завесата, докато отпред рецитираха “почтеност” с физиономии на ученици, преписали есе за Левски от Уикипедия.
Спомняте ли си онзи тип хора, които непрекъснато казват “аз съм много прям човек”? Е, в политиката това обикновено е знак, че след малко ще ти изчезне портфейлът.
Точно затова избухването на Костадинов е толкова показателно. Да, той често прекалява. Да, театралността му понякога е толкова тежка, че дори Шекспир би му казал да намали патоса. Но когато дори човек, свикнал да живее в постоянен политически скандал, започне да крещи, че не му дават да задава въпроси, значи проблемът вече не е в тона. Проблемът е в мълчанието.
А мълчанието в политиката винаги мирише странно. Като затворен буркан с компот от 1987 година – отвън изглежда стабилен, но никой не смее да отвори капачката.
Темата за лагерите, американските самолети и въпросите към властта не е въпрос дали харесваме “Възраждане” или не. Демокрацията не работи само за удобните въпроси. Ако властта ще се рекламира като “чиста и прозрачна”, тогава трябва да търпи и неудобството. Иначе прилича на ресторант, който пише “all inclusive”, но сервитьорът ти носи само салфетки.
Костадинов нарече парламента “храм на лъжата”. Драматично? Да. Преувеличено? Може би. Но българската политика от години прилича повече на евтин индийски сериал, сниман без идея и предварителен сценарий. Един крещи за национално предателство, друг мълчи като ученик без домашно, трети обяснява как всичко е евроатлантическа ценност, докато зад него някой тихо товари държавата на ремарке.
Народът междувременно гледа този цирк като пенсионер поредният сезон „Като две капки“: вече знае, че всички актьори лъжат, но пак следи епизода, защото иска да види кой кого ще издъни.
А най-жалкото е, че Радев сам отвори тази врата. Когато години наред говориш за морал, прозрачност и почтеност, ти сам каниш хората да те питат. Всички. Журналисти, граждани, опозиция, дори Костя Копейкин с цялата му парламентарна пиротехника.
Защото властта не е манастир за обидени мълчаливци.
Тя е длъжна да отговаря.
