Държавата и най-древната професия: Видяла жабата, че подковават бивола и тя вирнала петалите…

Има нещо дълбоко българско в идеята държавата да погледне към проституцията и да си каже: „Чакайте малко, там май има пари“. След което министър -председателят да се почеше по главата, да назначи комисия, да проведе три кръгли маси, да напише пет становища и накрая да установи, че проблемът е сложен, моралът е важен, обществото не е готово, а бюджетът отново е празен като селска кръчма в понеделник сутрин.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

И така вече години наред.

Проституцията официално не е легализирана, но държавата все пак има любопитни данъчни конструкции около дейности като „компаньонки и компаньони“. Тоест държавата сякаш казва: „Не признаваме, че това съществува, но ако случайно съществува, моля, платете си данъка“.

Това не е законодателна логика. Това е юридическият еквивалент на човек, който стои пред слона в стаята и твърди, че вижда само една по-голяма табуретка.

Европа събира данъци, България събира смелост

В Германия, Нидерландия и Австрия различни модели на регулиране са превърнали сексуалните услуги в предмет на законова и данъчна регулация. Там държавата поне се опитва да постави дейността в определени правила, да създаде режими за регистрация, облагане и контрол.

И тук започва голямото българско „ама“.

Защото България не е Германия. Не е Нидерландия. Не е Австрия.

Ние понякога трудно контролираме строежа на една незаконна барака, а сега някой иска да ни възложи контрола върху цяла индустрия, в която зад легалната фасада могат да се появят сводници, трафиканти, принуда, пране на пари, експлоатация и цялата останала криминална менажерия.

Това вече не е въпрос само на данъчна политика.

Това е въпрос на капацитет.

А капацитетът ни е като селски мост след наводнение: всички говорят за него, но никой не иска да мине отгоре.

„Всичко е под контрол“

Тази фраза трябва да бъде изписана върху герба на българската администрация.

„Всичко е под контрол.“

Само дето никой не може да обясни кой точно контролира, с какъв ресурс контролира, колко проверки извършва, как проследява финансовите потоци, как разграничава доброволния сексуален труд от принудата и трафика и какво прави, когато зад уж легалния бизнес се появи човек с дебел врат, лъскав автомобил и интерес към чужди паспорти.

Защото легализацията сама по себе си не изпарява престъпността.

Тя изисква огромен административен, полицейски, данъчен и здравен ресурс.

Трябват хора. Трябват проверки. Трябва проследяване на пари. Трябва работа срещу трафика на хора. Трябва контрол върху работодатели, посредници и заведения. Трябва съдебна система, която да не работи на принципа „ще видим“.

А България няма излишни ресурси дори за много от сегашните си проблеми.

Да добавим още един сектор и да кажем „няма страшно, държавата ще контролира“ е малко като да дадеш на човек с една кофа задача да изгаси пожар в петролна рафинерия.

И после идва моралът

Тук вече започва българската класика. Ние сме общество, което обича морала най-вече като публична декларация. Моралът трябва да стои отпред, на витрината, с чиста риза и сериозна физиономия. А зад витрината могат да се случват какви ли не неща. Затова и спорът за проституцията не може да бъде сведен до примитивното „Европа го прави, значи и ние трябва“. Не, не трябва. Държавата не е копирна машина. Това, че някъде даден модел функционира при определени институции, култура на контрол, полиция, данъчна администрация и обществена среда, не означава, че ако го внесем тук, автоматично ще заработи. В България има опасност да направим не регулация, а официализация на хаоса. Ще сложим печат върху проблема и ще обявим, че сме го решили. А това е любимият номер на администрацията: когато не може да премахне проблема, го преименува.

А сводниците?

Ето го големият въпрос, който някак си винаги остава на последния ред. Проституцията може да бъде представяна като свободен избор между пълнолетни хора. Добре. Но какво става с организираната престъпност? Какво става с трафика на хора? Какво става с принудата? Какво става с онези, които ще решат, че „легален сектор“ означава прекрасна нова възможност за криминален бизнес? Там вече няма място за романтични приказки за „най-древната професия“. Там има полиция, прокуратура, данъчни, инспекции, социални служби и сериозни наказателни производства. Ако държавата няма ресурс да държи тези структури под постоянен натиск, резултатът може да бъде точно обратният на рекламирания. Вместо да извадим бизнеса от сивото, можем да боядисаме сиво-черния бизнес в малко по-светъл нюанс.

И нека не превръщаме България в европейския публичен дом

Това е другият абсурд. България отчаяно се нуждае от инвестиции, производство, технологии, нормални доходи и работещи институции. Не от международна слава като евтина дестинация за сексуален туризъм.

Представете си рекламната кампания: „Добре дошли в България! Евтини услуги, евтини хотели и държава, която още не е решила кой точно контролира всичко това.“

Чудесно.

Остава само Министерството на туризма да направи логото.

И ако някой смята, че това е преувеличение, нека първо обясни как държавата ще предотврати концентрацията на подобна индустрия в определени градове, курорти и квартали, как ще следи посредниците и как ще пресича криминалните мрежи.

Защото пазарът не пита за морал.

Пазарът просто намира най-лесния начин да изкара пари.

„Щом това се облага, утре защо да не обложим и друго?“

Тук логиката вече става опасно проста. Щом държавата има финансов интерес от легализирането на определена дейност, нека не се преструваме, че следващата стъпка не може да бъде същата логика към други спорни дейности. Утре някой ще излезе с аргумента: „Ами да регулираме и марихуаната. Ще има данъци.“ След него ще се появи друг: „Ами защо да не обложим още нещо?“ И така държавата постепенно може да започне да гледа на всичко през счетоводната призма: ако не можем да го спрем, поне да го обложим. Това не е държавна политика. Това е бюджетен рефлекс.

Най-важният въпрос не е „колко ще съберем?“

Това е въпросът, който трябва да бъде зададен първо. Не колко милиона ще влязат в хазната. А колко ще струва контролът. Колко полицаи? Колко инспектори? Колко данъчни служители? Колко дела? Колко разследвания? Колко ресурси за борба с трафика? Колко средства за превенция и защита на жертвите? Колко ще струва контролът върху бизнеса? И чак тогава да се извади калкулаторът и да започне сметката. Защото иначе ще получим поредната българска финансова магия: очаквани приходи от милиони и реални разходи, които никой не е сметнал.

България няма нужда от още една легализирана бъркотия

Най-лесно е да кажем: „Европа го е направила, значи трябва и ние.“ Не. България първо трябва да докаже, че може да регулира това, което вече е законно. Да контролира това, което вече е незаконно. Да преследва трафикантите. Да разбива престъпните мрежи. Да събира съществуващите данъци. Да спре течовете в бюджета. Да изгради институции, които не се събуждат след скандала, а го предотвратяват. И чак тогава да решава дали има капацитет за нови режими. Защото иначе ще стане като с прословутия български ремонт: първо копаем, после мислим какво сме искали да поправим. Проституцията няма да изчезне, ако не я признаем със закон. Това е очевидно. Но от другата страна стои също толкова очевидната истина: легализацията не е магическа пръчка. Тя не прави сводниците честни бизнесмени. Не превръща трафикантите в данъкоплатци. Не създава полицаи от въздуха. Не произвежда контрол от административна заповед.

И със сигурност не превръща една държава с институционални дефицити в Германия само защото сме преписали няколко параграфа от германски закон.

Затова, преди някой да започне да брои бъдещите милиони от „жриците на любовта“, нека първо преброи полицаите, инспекторите, следователите и парите, с които държавата ще трябва да гарантира, че зад легалната табела няма да се появи старият добър криминален бизнес.

Иначе рискуваме да направим най-българското възможно нещо: да легализираме проблема, да обложим проблема и след това да установим, че проблемът пак е проблем.

Само че вече ще има и държавен печат.

А това, както знаем от богатия ни административен фолклор, обикновено се смята за успех.