Държава ли? Пълен т@шак! Кредит до гроба, а ако не стигне – до второ пришествие

Има една стара българска максима, дето е преживяла империи, правителства, инфлации, дефлации и поне три края на света: „Като не ставаш за никакъв чеп, стани лихвар.“

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Максимата, разбира се, е малко груба. Но пък българският народ никога не е бил особено известен с дипломатическата точност, когато описва човек, който с две ръце не може да изкара една надница, но с калкулатор може да изкара душата на ближния.

И тъй се роди новият национален икономически модел.

Беден си? Вземи заем.
Нямаш пари да върнеш заема? Вземи втори.
Не можеш да върнеш втория? Ще ти обяснят лично.

Тук вече икономиката престава да бъде наука и става фолклор.

Бизнесът на спасението

Лихварският офис у нас е особена институция. Отвън често изглежда почти цивилизовано. Стъклена врата, табела, някакво лъскаво лого, компютър на бюрото и човек, който говори за „финансови решения“ с физиономията на счетоводител, на когото току-що са му спрели интернета. Вътре обаче понякога има и други „финансови инструменти“. Двама-трима юнаци, напомпани така, че ризите им изглеждат като компресионни превръзки, седят и чакат. Те не са интериор.

Те са човешкият калкулатор на просрочените задължения.

Когато клиентът закъснее с плащането, първо му звъни телефонът. После звъни втори път. После идва любезното напомняне. После идва човекът. А когато човекът дойде, разговорът вече не е съвсем финансов. Тогава икономическата терминология се обогатява с думи като „ще видиш“, „ще си платиш“, „ще намериш“ и други класически български икономически термини, които не се преподават в Харвард, но очевидно са много популярни в кварталната финансова академия.

Лихвата расте. Страхът също.

Най-прекрасното в цялата работа е, че на хартия всичко може да изглежда цивилизовано. Двеста евро заем. После двеста евро обратно. Плюс шестдесет евро. „Само шестдесет“, казва човекът зад бюрото, сякаш ти продава магданоз. И понеже клиентът няма двеста евро, взема двеста евро. След месец няма двеста. Взема още двеста. След още месец няма четиристотин. Вече има осемстотин. След това математиката започва да придобива мистичен характер. Човекът е взел двеста, а внезапно се оказва, че дължи толкова, колкото струва половината му живот.

Това не е кредит. Това е българска версия на „Алиса в страната на чудесата“, само че тук Алиса е безработна, Заекът е с анцуг, а Чеширската котка идва да си търси парите.

Идват двама. За всеки случай.

В старите времена, когато мутренската естетика беше по-млада, имаше едно просто правило: ако трябва да респектираш някого, не ходиш сам. Не защото самият ти не си страшен. А защото двама изглеждат като организация. Тази стара школа очевидно не е изчезнала. Просто е получила нова длъжностна характеристика. Единият говори. Вторият гледа. А третият, ако има такъв, стои малко встрани и създава усещането, че разговорът е част от по-голям административен процес.

Клиентът слуша. Кимва. Потвърждава. И най-важното: мълчи. Защото човекът, който няма пари, често има семейство. Има деца. Има работа. Има съседи. Има срам. И има страх. А страхът, както знаем, е най-евтината валута на света.

Къде е държавата?

Тук вече започва истинската комедия. Защото когато един човек закъснее с плащането, системата изведнъж става много активна. Звънят телефони. Пишат се съобщения. Идват хора. Има натиск. Има „разговори“. Има удивителна оперативност. Но когато някой попита: „А държавата къде е?“ Настъпва тишина. Такава тишина, че можеш да чуеш как мухата върху прозореца си почесва крачетата. Една институция казва: „Не е в нашата компетентност.“ Друга: „Подайте сигнал.“ Трета: „Нека има конкретни данни.“ Четвърта: „Ще бъде извършена проверка.“ И така, докато проверката бъде извършена, човекът вече е платил. И ако не е платил, някой друг му е обяснил защо трябва. Държавата се движи с бюрократична скорост, докато частният респект работи с турбо. Това е цялата трагикомедия.

Криминалният опит като професионална квалификация

В някои подобни среди миналото не е недостатък. То е автобиография. Докато нормалният човек пише: „Компютърна грамотност, английски език, работа в екип.“ Тук биографията може да звучи по друг начин: „Устойчивост на стрес. Богат практически опит. Умение за водене на разговори. Познания по приложно респектиране.“ И всичко това се превръща в капитал.

Някои хора са учили години, за да придобият професия. Други са натрупали опит по по-различен начин. А когато този опит започне да служи за събиране на дългове чрез заплахи или насилие, вече не говорим просто за лош вкус. Говорим за проблем на държавността. Защото правовата държава не може да бъде заменена от квартален юмрукчия с анцуг.

Най-бедният плаща най-скъпо

Това е най-циничната част. Богатият човек отива в банка. Бедният отива там, където го приемат. Богатият има обезпечение. Бедният има заплата. Богатият има адвокат. Бедният има надежда. И когато надеждата се окаже недостатъчна, започва лихвата. Така най-бедният човек често получава най-скъпите пари. Нещо като българската здравна логика: ако имаш пари, лекуваш проблема навреме. Ако нямаш, плащаш повече, когато вече е станал по-голям.

А институциите?

Институциите гледат. Понякога проверяват. Понякога установяват. Понякога съставят. Понякога съобщават. А народът чака. И когато някой бъде притиснат, унизен или заплашен, често се оказва, че жертвата трябва сама да докаже, че е жертва. Само че човекът отсреща има страх. И страхът не оставя касова бележка. Не идва с номер на фактура. Не се прилага към административната преписка. Затова и много хора мълчат. Не защото всичко е наред. А защото са разбрали една стара българска истина: понякога е по-лесно да платиш, отколкото да доказваш защо не трябва да те бият.

И ето тук вече смехът спира. Защото зад смешната картинка на юнака с прекалено тесния потник стои човек. Човек, който е взел двеста евро, за да плати ток, лекарства, храна или наем. И срещу тези двеста евро може да се окаже, че е продал спокойствието си за месеци.

Българският финансов рай

Някога мечтаехме България да стане европейска държава. Днес някои очевидно са решили да я направят европейска по фасадата и балканска по събирането на дълговете. Имаме договори. Имаме проценти. Имаме компютри. Имаме офиси. Имаме регулации. И понякога, зад всичко това, една стара селска истина: „Ще си платиш.“

Само че цивилизованата държава има съд. Има закон. Има изпълнителна процедура. Има полиция. Има институции. Юмрукът не е административен акт. Заплахата не е платежно нареждане. А човекът с дебелия врат не е съдебен изпълнител, колкото и убедително да го играе. Затова проблемът не е само в лихваря. Проблемът е в държавата, която позволява на страха да върши работа, която по закон трябва да вършат институциите. И докато едни хора броят лихвите, други броят дали ще им стигнат парите до края на месеца. Трети броят сигналите. Четвърти броят проверките. А народът брои стотинките. И някъде между тези четири сметки България продължава да се прави на нормална държава. Само дето касиерът на нормалността отдавна е излязъл в отпуск.

А лихвата върви. Тиктака. Капка по капка. Евро по евро. До второ пришествие. И, разбира се, с такса за просрочие.