Дядо Данииле, какво е туй чудо бе?! В български православен храм сборище от измислени рицари, монголски шамани и псевдо масони….

България е велика страна. Само тук можеш да влезеш в православен храм и да се почувстваш като статист във филм, заснет на парче за историческия канал, туристическа агенция, езотерика и клуб по ролеви игри за хора на средна възраст.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Липсваше само доктор Гълъбова, като главен консултант на героите и линейка на психодиспансер Карлуково, която после да отведе „актьорите“ на заслужена почивка.

Тази седмица така нареченият „Орден на тамплиерите в България“ отново развя бели чаршафи, измислени титли и церемониален патос по случай поредната си годишнина. Само че не в някой хотелски конферентен салон, не в ловна хижа, изоставен строеж и не в ресторант с тематична средновековна украса. Не. Сборището се проведе в православния храм „Св. Йоан Кръстител“ в столичната Обеля.

БПЦ и патриарх Даниил затвориха очи за това кощунство и тотално се обезличиха толерирайки подобно безмозъчно театро.

И човек неизбежно се пита: кога точно храмът Господен се превърна в декор за фестивал на историческите фантазии?

Картината била впечатляваща. Рицари, дами, отличия, плащове, церемонии и тържествени физиономии, сякаш след малко ще отплават към Светите земи да освобождават Йерусалим. Само че вместо пустините на Палестина отвън ги чака панелният пейзаж на софийските квартали, а вместо сарацински армии ги дебнат единствено задръстванията по Околовръстното.

За капак на всичко сред гостите бил и главният шаман на Монголия. Да, правилно прочетохте. Главен. Шаман. На. Монголия.

Следващата логична стъпка вероятно е на следващия събор да поканят друид от Ирландия, ацтекски жрец от Мексико и някой потомствен магьосник от Трансилвания, за да стане духовната супа съвсем пълна.

Представете си гледката. От едната страна православни икони. От другата страна тамплиерски плащове. Някъде по средата монголски шаман. Ако човек случайно влезе без предварителна информация, спокойно може да реши, че е попаднал в културен експеримент, финансиран от Министерството на абсурда.

И тук идва най-важното. Българската православна църква няма нищо общо с подобни организации. Нито исторически. Нито канонично. Нито богословски. Православната вяра няма нужда от самопровъзгласени ордени, от театрални посвещения, от мистични ритуали и от организации, които заемат от историята само външната украса, без да носят нито духовното съдържание, нито историческата тежест на онова, което претендират да представляват.

Официалната позиция на православието по отношение на масонски ложи, тайни общества и подобни ордени е известна отдавна и никога не е била положителна. Самият факт, че подобни церемонии се провеждат в православни храмове, поражда повече въпроси, отколкото отговори.

Защото храмът не е театрална сцена. Храмът не е исторически парк. Храмът не е място за костюмирани възстановки. Храмът не е изложбена зала за медали, кръстове, наметала и титли. Той е място за молитва. Поне би трябвало да бъде.

Християнският храм не е сцена за костюмирани възстановки на чужди легенди. Той не е декор за хора, решили да превърнат вярата във фон на собственото си тщеславие. Под купола на църквата няма място за езотерични спектакли, за ритуален туризъм и за смесица от шаманизъм, псевдорицарство и масонска романтика.

Но изглежда, че напоследък някои хора са решили да превърнат вярата в нещо като луксозен аксесоар. Нещо между значка за ревера и членска карта за клуб на избраните. Колкото повече титли, толкова повече самочувствие. Колкото повече церемонии, толкова повече значимост. Колкото повече плащове, толкова повече илюзия за величие.

Понякога човек остава с впечатлението, че ако утре някой създаде „Велик международен орден на космическите архангели тамплиери“, още на следващия ден ще се намерят кандидати за велики магистри, върховни командори и пазители на галактическия печат.

Най-забавното е постоянното позоваване на традицията.

Каква традиция?

Кога точно България се е превърнала в люлка на западноевропейското рицарство? Кой български цар е разчитал на тамплиерски ордени? Кой български манастир е бил охраняван от подобни братства?

В учебниците по история сме чели за хан Крум, цар Симеон, цар Калоян и Иван Асен II. Никъде не сме срещали Великия командор на Горна Оряховица или Великия пазител на печата от Долно Уиново.

Истинската българска история е достатъчно величествена сама по себе си. Тя няма нужда да бъде украсявана с вносни легенди и заемки от западноевропейски романи.

Но очевидно за някои хора обикновеното гражданско съществуване е твърде скучно. И така започва голямото преобличане. Някой става рицар. Друг става велик приор. Трети става командор. Четвърти пазител на меча. Пети пазител на печата. Шести пазител на пазителя на печата. И накрая се оказва, че организацията разполага с повече сановници, отколкото средновековно кралство.

Сходна е историята и с масонската романтика.

Днес се създава впечатление, че някои хора отчаяно търсят благородническо минало, което историята така и е пропуснала да им предостави. Щом липсват замъци, остава наметалото. Щом липсват героични походи, остава банкетът. Щом липсва орден, остава удостоверението за членство. И така се ражда цяла индустрия на титли без царства, рицари без битки и ордени без история.

От десетилетия насам различни хора се държат така, сякаш след приемането им в някоя ложа автоматично получават достъп до пулта за управление на човечеството. Човек би решил, че след подобни посвещения ще започнат да местят континенти, да определят световните валути и да чертаят съдбата на цивилизациите.

После се оказва, че най-драматичното събитие е следващата официална вечеря и групова снимка. Междувременно младите хора гледат всичко това с все по-голямо недоумение. И как да не гледат? От една страна им се говори за вяра, смирение и духовност. От друга страна виждат титли, церемонии, парадност и показност. После някой се чуди защо храмовете се изпразват.

Защо младите губят доверие. Защо все повече хора възприемат религиозните институции като беззащитни пред всяка суета, която реши да се представи за духовност. Истината е проста. Православната църква никога не е имала нужда от тамплиери, за да съществува.

Не тамплиерите са съхранили българската вяра през османското владичество. Не масоните са опазили манастирите. Не шаманите са преписвали богослужебни книги. Не ордените са пазили православието. Това са правили свещеници, монаси и обикновени вярващи хора. Затова храмът трябва да остане храм. Не клуб. Не ложа. Не сцена. Не декор за духовен карнавал.

Защото когато в един храм започнат да се появяват повече плащове, отколкото смирение, повече титли, отколкото вяра, и повече театър, отколкото благоговение, тогава проблемът вече не е в хората, които са дошли да играят ролята на рицари.

Тъжното в случая е друго. Докато православните храмове постепенно се превръщат в място за подобни екзотични прояви, младите хора все по-често губят доверие в институциите, които би трябвало да пазят духовния авторитет на Църквата. Когато вярата изглежда беззащитна пред всяка суетна инициатива, неизбежно възниква въпросът: кой пази светостта на храма?

Светият Синод отдавна е изразявал отрицателно отношение към масонски структури, тайни общества и тамплиерски формации. Каноничната позиция е известна. Неизвестно остава защо на практика толкова често се допуска обратното.

Проблемът е, че някой е решил да превърне Божия дом в сцена за извращения..