Евровизия в България? Това е като жабата да види, че подковават вола и да вирне петалите…

Всяка година покрай Евровизия в България започва един и същи национален делириум.
Някой се надъхва, някой развява байрака, някой вече чертае сцена на Орлов мост и започват великите приказки:

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

„Представяте ли си Евровизия в София?“

Представяме си я, да.
Как не.

То и аз си представям как утре ще си купя яхта и ще акостирам до Монако, ама реалността е едно досадно нещо, което не се впечатлява от ентусиазъм във Facebook.

Защото Евровизия не е селски събор с две тонколони, кебапчета и Азис след полунощ.
Това е едно от най-големите телевизионни събития на планетата. Машина за стотици милиони. Организационен звяр, който поглъща инфраструктура, логистика, сигурност, транспорт, хотели, културен капацитет и международен имидж.

А ние в момента сме държава, в която половината жп линии изглеждат сякаш са бомбардирани от НАТО през 1999-а, а другата половина се движат с оптимизма на пенсионер след трета ракия.

„Ще спечелим милиони!“

Да, и кварталният магазин печели милиони… ако броим стотинки до края на века.

Само организацията на конкурса би струвала между 40 и 50 милиона евро.
Не левове.
Евро.

Това са пари, които България ще трябва да извади, за да направи триседмично телевизионно шоу с фойерверки, LED екрани и певци, облечени като извънземни счетоводители.

И тук идва първият проблем.

Къде точно ще го правим?

В София?
Разбира се. Защото в България всичко трябва да е в София.
Ако утре открият нефт в Силистра, пак софиянци ще намерят начин тръбата да минава през Лозенец.

Само че София има един малък проблем.
Няма зала на нивото, което Евровизия изисква.

Имаме зали, да.
Но „Арена“ у нас често изглежда като място, където вчера е имало турнир по канадска борба, днес концерт на сръбски турбофолк, а утре изложение на PVC дограма.

Евровизия изисква не просто сграда.
Тя изисква инфраструктурен организъм.

Хотели. Транспорт. Логистика. Fan zones. Медия центрове. VIP услуги. Нощен живот. Град, който може да поеме десетки хиляди чужденци и да не изглежда като човек, който е поканил гости, а още не е изхвърлил бурканите от терасата.

Ами Бургас?

Ето тук става интересно.

Бургас реално има далеч по-добър потенциал за подобно събитие като атмосфера, морска среда и компактност.
Има модерни зали, изградени с милиони.
Има настроение.
Има въздух.
Има Морска градина, която не прилича на DLC към постсъветска депресия.

Но, ако кажеш „Евровизия в Бургас“, София ще реагира така, сякаш си предложил столицата да бъде преместена в Сливен.

Ще започне дърпане на килима, институционални битки и класическата българска дисциплина „прецакване на собствената идея“.

Добре, идват туристите. И после?

Това е любимата част.

Какво точно ще предложим на хората?

Моловете ли?

Чужденецът идва от Амстердам, Копенхаген или Цюрих, а ние гордо ще му покажем Paradise Center, все едно му демонстрираме древна цивилизация.

„Виж, тук има Zara на три етажа.“

Брат, човекът има молове, в които можеш да се ожениш, да караш кънки и да си купиш часовник колкото бюджета на Видин.

Нощен живот?

Къде точно? В повечето български градове след 23:00 има две възможности: или чалга с пластмасови палми, или бар, в който столовете лепнат повече от мухоловка.

Изискани jazz барове? Cocktail lounges? Piano bars?
Културен нощен живот? Имаме, но са толкова малко, че ги броим като защитен вид.

А културата?

Тук става още по-забавно.

Всички държави, които успешно домакинстват такива събития, имат поне едно от две неща: огромна икономика или световноизвестно културно-историческо наследство.

Ние какво имаме?

Опитваме се да продаваме „древна история“, докато половината ни археологически обекти изглеждат като изоставени декори от филм за апокалипсис.

Музеите ни често са толкова модерни, че очакваш екскурзоводът да ти покаже експонат с думите:
„Това е тракийски съд… моля не го пипайте, че го лепихме вчера.“

Средновековен туризъм?
Това е златната мина в Европа.

Само че когато хората мислят за средновековие, се сещат за:
Прага, Виена, Краков, Единбург.

Не за панелен блок до крепост с три останали камъка и павилион за царевица отпред.

„Ама ще рекламираме България!“

Да, но какво точно рекламираме?

Евровизия не е филтър в Instagram.
Тя не може магически да превърне държава с хронични инфраструктурни проблеми в Швейцария с LED осветление.

Защото международният имидж не е само сцена и дронове.Той е: летището, пътищата, хотелите, обслужването, градската среда, организацията, културата, усещането.

А ние сме държава, в която човек може да кацне на летището и още на изхода да бъде ударен от аромат на баничка, дизел и административна безнадеждност.

Истината, която никой не иска да каже

България иска Евровизия по същата причина, по която кварталният фитнес батка си купува фалшив Rolex.

Не защото му трябва.
А защото иска да изглежда като хората с истинските.

Ние още не сме стигнали момента, в който можем спокойно да организираме подобно събитие без да: закърпваме, импровизираме, молим, пренасочваме бюджети, и да се надяваме „някак ще стане“. Защото „някак ще стане“ е официалният държавен герб на България.

Евровизия е великолепно събитие.
Но за да я домакинстваш успешно, трябва държавата ти да изглежда като място, което е готово да посрещне света.

А ние още спорим дали да ремонтираме тротоар или да сложим още една кооперация без асансьори за горните етажи..

Да искаме Евровизия днес е като жабата да види вола и да каже:

„И мене ме подковете.“

Само че след подковаването обикновено идва сметката.