Европейската мечта избледнява? Исландия отказа да се върне на масата с Брюксел
Дълги години Европейският съюз беше символ на просперитет, сигурност и мечтано европейско бъдеще. За едни държави членството беше стратегическа цел, за други – награда след години реформи и усилия. В много части на Европа влизането в ЕС се възприемаше почти като историческа неизбежност.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Но нещо започва да се променя.
Исландия – богата, стабилна и дълбоко интегрирана с Европа държава – току-що каза „не“ на подновяването на преговорите за членство в ЕС. На референдума 52,8% от гласувалите се обявиха против връщането към преговорния процес, замразен още през 2013 г.
И това не е просто един референдум в малка северна държава.
Той поставя много по-големия въпрос: дали членството в Европейския съюз все още е онази желана цел, която беше преди 10, 20 или 30 години?
Исландия е особено интересен пример. Страната не е изолирана от Европа – напротив. Тя има достъп до единния европейски пазар чрез Европейското икономическо пространство, участва в Шенген и е тясно свързана с европейската икономика. Но в същото време запазва собствената си валута, собствената си риболовна политика и значителна част от националния си суверенитет.
И явно за немалка част от исландците това е достатъчно.
Тук се появява неудобният въпрос за самия Европейски съюз.
Какво предлага днес Брюксел, което преди изглеждаше толкова привлекателно, а днес все по-често започва да изглежда като тежест?
Европа се изправя пред инфлация, високи разходи, икономически проблеми, демографска криза, миграционен натиск, война на континента и все по-сложна геополитическа ситуация. В същото време бизнесът и гражданите усещат все повече регулации, правила и ограничения, идващи от европейските институции.
Разбира се, ЕС продължава да бъде огромен икономически и политически проект. Той осигурява свободно движение, общ пазар, инвестиции и политическа тежест, която отделните европейски държави трудно биха имали самостоятелно.
Но проблемът е друг.
Защо тогава някои държави започват да се питат дали имат нужда от самото членство, след като могат да бъдат близо до Европа и без да бъдат част от съюза?
Исландия показа именно това.
Страната може да бъде в Шенген. Може да има достъп до европейския пазар. Може да поддържа тесни отношения с Брюксел. Но същевременно да не приема всички политически и икономически ангажименти на пълноправното членство.
Това е модел, който заслужава внимание.
Защото доскоро разговорът беше в обратната посока. Когато една държава кандидатстваше за членство, въпросът беше кога ще бъде приета. Днес все по-често въпросът е какво всъщност получаваш срещу това да дадеш част от националната си свобода на общите европейски институции?
А Европа има още един проблем.
Докато Украйна, Молдова и държавите от Западните Балкани гледат към ЕС като към възможност за по-силна икономическа, политическа и институционална интеграция, една развита западна държава като Исландия вече не вижда същата необходимост да направи последната крачка.
Това създава странен контраст.
Едни държави искат да влязат, а други очевидно не бързат да бъдат вътре.
И точно тук идва неприятната метафора: започва ли ЕС да прилича на кораб, към който все повече хора се оглеждат с въпроса дали си струва да се качат?
Разбира се, да наречем Европейския съюз „потъващ кораб“ би било пресилено. ЕС все още е един от най-мощните икономически блокове в света, а членството му носи огромни предимства.
Но самият факт, че подобен въпрос вече може да бъде задаван сериозно, е показателен.
Европейският съюз има нужда не само от нови членове. Той има нужда да остане желан.
Да убеди европейците, че повече Европа означава повече възможности, а не просто повече регулации. Че общите решения носят сигурност, а не отнемат националния глас. Че солидарността между държавите е сила, а не бюрократична тежест.
Защото един съюз може да бъде силен не само когато всички искат да влязат в него.
Той е силен, когато тези, които вече са вътре, не искат да излизат, а тези отвън искат да се присъединят.
Исландия току-що даде повод на Европа да се замисли.
Може би въпросът вече не е само „Кой иска да влезе в ЕС?“
Може би все по-важният въпрос е: „Защо някой би искал да остане?“
