Ердоган с програма за раждаемостта: Мотивира раждаемост по три деца в семейство – ние останахме един хотел хора и се познаваме всички

Ако човек слуша внимателно последните речи по темата за семейството на Реджеп Ердоган, направо може да си помисли, че светът е влязъл в състезание по „кой ще направи повече бебета до края на века“. Турският президент, с присъщата си енергия, вече чертае цели десетилетия напред – „Десетилетие на семейството и населението“, „Национална седмица на семейството“ и, ако така продължи, вероятно скоро ще има и „Международен ден на пелените“.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Идеята му е проста като баница: силното семейство прави силна държава. И честно казано, кой ще спори с това? Въпросът е по-скоро в мащаба – защото когато кажеш „по три деца на семейство“, демографията вече не е политика, а почти олимпийска дисциплина.

Турция, с над 70 милиона души и растящо население, не е някое малко село, дето се чудиш дали ще оцелее през зимата. Това е огромна държава с индустрия, градове, икономика и сериозен демографски пулс. Но, ако всяко семейство хване сметалото и реши да следва тройния план, човек почва да си представя бъдещите задръствания в Истанбул като вечни – не пиков час, а постоянен сезон.

Ердоган обаче гледа на това като на мисия. Някои казват: „Той гледа да изпревари Китай и Индия по население.“ Е, амбицията е хубаво нещо – стига да не стигнем до момент, в който картата на света трябва да се преоразмерява на всеки десет години като мобилно приложение след ъпдейт.

А истината е, че демографските главоблъсканици не са само турски. Гастарбайтери, миграции, урбанизация – хората се местят, търсят работа, връщат се или остават. Светът отдавна не е „всеки си стои в двора и гледа кокошки“, а по-скоро „кой къде намери шанс“.

Да погледнем и у нас, в България – там картината е малко по-различна, но не по-малко драматична. При нас проблемът не е „как ще нахраним всички тези хора“, а по-скоро „къде изчезнаха всички хора“. Едни казват, че сме останали „един хотел жители и вече се познаваме по имена“, други – че демографията ни е като стар автобус: тръгва трудно и спира често, а пътниците стават все по-малко.

И докато едни държави си задават въпроса „как да създадем достатъчно работна ръка“, други се чудят „кой ще остане да работи“. Балансът явно е нещо като мираж – виждаш го отдалеч, но като стигнеш, вече е мръднал.

Разбира се, остава ни утешението, че има и другата страна – повече хора означава повече бъдеще, повече енергия, повече живот. Както казва народът: „Къща без деца е като градина без цветя.“ Само че всяка градина иска и грижа, и ресурс, и план, а не само добри намерения.

И тук идва големият въпрос, който никой не задава на глас: хубаво, нека се множим, но кой ще работи, кой ще произвежда и кой ще плаща сметките? Има един мръсен български лаф – кахърен хуй не ебе! А още по-малко отглежда бъдещи поколения без инфраструктура, образование и стабилна икономика.

В крайна сметка светът си остава същият – едни държави се тревожат, че хората им намаляват, други – че могат да станат твърде много. А истината, както винаги, е някъде по средата: не броят е най-важен, а как живеят тези хора.

И както казва още една народна мъдрост: „Не е важно колко са гърлата, а какво има в тенджерата.“ Явно в турската има много щом по три гърла на глава от населението се плануват.

Да му мислят такива като нас. Като се поумножат съседите и няма накъде да мърдат ще се наложи да се посместим още малко за да се настанят и те. Тази земя без народ е като градина без вода. Но такъв е животът и така е устроен светът. Границите не са статично понятие, а някои нации и народи изчезват за да им се заеме мястото от други.