ЖАЛКА ИСТОРИЯ! ВЕЛОАЛЕЯТА НА КЪСМЕТА: БАНЕВО И ЕВРОПЕЙСКАТА ВИЗИЯ, ОСВЕТЕНА ОТ ЕДНА ЛАМПА (ВИДЕО)

Или как построихме велоалея, а после забравихме, че по света има и пешеходци

Между Банево и Минерални бани се е разстлала една доста широка и на пръв поглед съвсем прилична велоалея. И тук започва добрата новина. И свършва. Защото в България има особен талант. Може да направи нещо хубаво и след това с почти артистична последователност да го остави недомислено, недовършено и опасно. Като човек, който си е купил костюм, но е забравил панталона.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Велоалеята си е там. По нея могат да хвърчат велосипеди, тротинетки, ролери, скейтбордове и всякакви други двуколесни и четириколесни човешки амбиции. От време на време по трасето се появяват и каруци, профучаващи с достойнството на официална делегация, но това е отделна тема. На теория всичко е прекрасно. На практика обаче човек трябва да се запита: А къде да вървят пешеходците? Защото велоалеята не е пешеходна алея.

И да, разликата не е философска. Тя е приблизително толкова голяма, колкото разликата между човек, който се разхожда спокойно, и човек, който изведнъж чува зад себе си: „ДАЙ ПЪТ!“ След което разбира, че животът му зависи от това дали ще избере правилно между ляво, дясно или молитва.

Басейн с малки акули, но на асфалт

Да събереш на едно място пешеходци, тротинетки, велосипеди, ролери и скейтбордове е идея, която има приблизително същата логика като да обявиш плувен басейн за общо ползване от хора и малки бели акули. Всички могат да бъдат там. Само че не всички се движат с еднаква скорост. Пешеходецът се разхожда. Тротинетката лети. Велосипедистът идва отзад. Скейтбордистът има собствена физика. А човекът на ролери вероятно вече е разбрал, че съдбата му е в ръцете на Нютон. И когато всички са в едно трасе, въпросът не е дали ще стане „конфликт“, а кога.

От едната страна на пътя има пространство. Има земя. Има място. Няма само пешеходна алея. Един метър и половина нормално пространство за хората би решило голяма част от проблема. Но един метър и половина в България очевидно е сложен инфраструктурен въпрос, сравним с прокарването на тунел през Алпите. Трябвали пари. Трябвало решение. Трябвало разрешение. Трябвало Общината да каже. Прекрасно.

Само че преди Общината да каже, някой трябва да попита. Преди да има решение, някой трябва да постави въпроса. Преди да има финансиране, някой трябва да обясни защо е необходимо. Преди да се появи проект, някой трябва да настоява. Това се нарича инициатива. А в по-стария български речник се нарича още работа.

Кметският наместник и великият принцип „Щом не се оплакват, значи всичко е наред“

Тук вече стигаме до една от най-забележителните фигури в българската административна екосистема: местният управленец, който съществува физически, но понякога изглежда административно невидим. Кметският наместник има прекрасната възможност да бъде човекът, който вижда проблемите на място. Не на карта. Не в доклад. Не на заседание. На място. Да види как хората слизат от автобуса. Да види къде вървят. Да види къде се стъмва. Да види как велосипедистите се разминават с пешеходците. Да види как алеята свършва. Да види как човек трябва да избира между автомобил и дере. И после да каже: „Това не е нормално. Трябва да се направи нещо.“ Това би било управление.

Другият вариант е да се чака проблемът сам да се оправи. Това вече е друга управленска философия. Нарича се „да видим какво ще стане“. Най-успешно прилаганият модел на публична администрация от времето на Османската империя насам.

Една лампа. Една. И тя не е точно там, където трябва

А вечер започва истинската комедия. Само че вече не е много смешно. Слънцето залязва. Паркът потъва в тъмнина. Пътят между Банево и цивилизацията се превръща в нещо средно между градска периферия и снимачна площадка на нискобюджетен хорър. И тогава се появява тя. Лампата. Една. Самотна. Мъждукаща посред нищото. Сякаш общинският бюджет е бил нападнат от вампири и е останала само една последна соларна лампа да брани европейската цивилизация. Само че и тази лампа има собствено виждане за геометрията. Не осветява особено добре самата спирка. Осветява някъде встрани. И леко отсреща. Там, където има отлично изграден гроб отрупан с цветя. Получава се уникална комбинация: автобусна спирка + тъмнина + гроб + цветя + една соларна лампа.

Ако някой режисьор на хоръри прочете това, ще реши, че сме му откраднали сценария. Човек слиза от автобуса и вместо да мисли дали ще хване следващия, започва да мисли дали няма да се спъне в надгробната плоча. Това вече не е градоустройство. Това е тематичен парк.

„Боровете“: кварталът, който Бог е оставил на автопилот

Има хора, които слизат на тези спирки, за да се приберат към вилна зона „Боровете“. Само че след слизането започва вторият етап от приключението. Няма достатъчно осветление. Няма нормално пешеходно пространство. Около тях е тъмно. А пътят продължава да се използва. И така гражданинът се прибира вечер не просто до дома си, а преминава през полоса за оцеляване с местен характер. Минал си спирката? Чудесно. Сега пази гърба си. И гледай напред. Ако идва велосипедист, отстъпи. Ако идва тротинетка, отстъпи още малко. А ако не виждаш нищо, вероятно си на правилното място.

Миньорските лампи като нов модел на градско осветление

Най-ироничната част от цялата картина е, че хората започват сами да решават проблема. Тротинеткаджии си слагат лампи на главите. Велосипедисти карат с мощни фарове. Някои буквално осветяват пътя като малки мобилни фарове на минна галерия. Представете си гледката: Двойка върви спокойно. Отзад профучават три тротинетки. На главите на водачите светят лампи. Отпред се появява велосипедист. Фарът му заслепява пешеходците. Пешеходците не знаят накъде да се отместят. Всички маневрират. Всички се пазят. Всички се надяват. И някъде отгоре сигурно някой наблюдава цялото това инженерно произведение и си казва: „Европа.“ Да. Европа. Само че Европа, видяна през очите на човек, който е забравил да включи осветлението.

И точно преди Минералните бани идва финалният номер

Ако човек вече си мисли, че по-интересно не може да стане, инфраструктурата любезно му доказва обратното. Велоалеята внезапно свършва. Не някъде удобно. Не при добре осветено кръстовище. Не при логично продължение. А при мост и завой. Тоест точно там, където всички участници в движението най-много се нуждаят от видимост и пространство. И тук човек получава избор. Или се доближава до пътя и рискува да бъде видян от автомобил в последния момент. Или се насочва към тъмното. Или, при достатъчно ентусиазъм, може да разгледа дерето. Това вече е интерактивна инфраструктура. Гражданинът сам избира следващото ниво. Само дето играта е с истински автомобили.

„Пътят е жив“. Само осветлението е в кома

Тук някой би могъл да каже: „Ама вечер не е толкова натоварено.“ Напротив. От Минералните бани се прибират хора. Разхождат се семейства. Двойки вървят хванати за ръце. Младежи се движат между кварталите. Карат велосипеди. Карат тротинетки. Хората използват пространството. Тоест проблемът не е, че там няма живот. Проблемът е, че инфраструктурата се държи така, сякаш хората не съществуват.

И това е съществената разлика. Не е необходимо да чакаме произшествие, за да установим, че една тъмна алея край оживен път не е особено добра идея. Трябва ли да стане беля, за да се появи лампа? Трябва ли някой да бъде ударен, за да се появи тротоар? Трябва ли някой да падне, за да се разбере, че велоалеята не трябва да завършва като внезапно прекъснато изречение?

Банево не е грозен квартал. Управленската му картина обаче е плачевна

И тук е най-големият парадокс. Банево има качества. Тихо е. Зелено е. Спокойно е. Близо е до природата. Има потенциал. Има хора. Има семейства. Има млади хора. Има място за нормален живот. Но вечер кварталът често изглежда така, сякаш някой е дръпнал шалтера и после е забравил къде го е сложил. Няма достатъчно места за млади хора. Няма едно заведение, едно кафене, едно барче. За дискотека не говорим. Няма достатъчно нормална вечерна среда. Улици и периферни пространства на места са в незавидно състояние. Осветлението не е достатъчно. Периодично се появяват нерегламентирани сметища. И всичко това създава едно странно усещане: Банево съществува, но сякаш никой не е получил съобщението.

Бюджетът не е оправдание за липса на идея

Никой не твърди, че кметският наместник може с магическа пръчка да извади пари от бюджета. Не може. Никой не очаква от него лично да построи тротоар. Не трябва. Но има една много проста работа, която местната власт може да свърши: да постави проблемите на масата. Да ги опише. Да ги заснеме. Да ги аргументира. Да изпрати предложения. Да настоява. Да търси финансиране. Да разговаря с общинската администрация. Да следи. Да напомня.

Да не оставя темата да завехне в някое чекмедже между стара служебна бележка и химикалка от 1.20, която вече не пише. Защото управлението не е само да присъстваш на длъжността. Управлението е да забелязваш. А след това да действаш.

Когато най-голямата инвестиция е да вдигнеш глава

Понякога не е необходим грандиозен проект. Не е необходимо да се строи космодрум. Не е необходим небостъргач. Не е необходимо Банево да се превръща в Манхатън с изглед към Странджа. Понякога са нужни пет-шест лампи. Нормално пешеходно пространство. Продължение на трасето. Маркировка. Безопасен участък при моста. Поддръжка. Контрол. И най-вече човек, който да каже: „Тук има проблем.“ Това е първата тухла на всяко управление. Без нея няма нито тротоар, нито осветление, нито проект. Има само оправдания. А оправданията, както знаем, са най-евтината инфраструктура в България. Произвеждат се в неограничени количества.

Банево заслужава повече от една лампа

Една лампа не е градска политика. Една велоалея не е транспортна стратегия. Асфалтът сам по себе си не е цивилизация. Ако построиш алея за велосипеди и оставиш пешеходците да се чудят къде да ходят, не си решил проблема. Ако сложиш една соларна лампа насред тъмнината и оставиш 2 километра в полумрак, не си осигурил безопасност. Ако велоалеята свършва на опасен завой при мост, не си завършил инфраструктурен обект. Просто си спрял да строиш. Отбил си номера. Това са две различни неща.

Банево не се нуждае от чиновнически поклон пред направеното. Нуждае се от критичен поглед към недовършеното. И точно тук е мястото на кметския наместник. Не да чака гражданите да му обяснят очевидното. Не да гледа квартала през прозореца. Не да се успокоява с мисълта, че „досега не е станало нищо“. Защото това е най-опасната логика: „Нищо не е станало.“ Докато един ден не стане. И тогава всички започват да питат: „Как никой не го видя?“ Ами видя се. Тъмното се вижда. Липсващият тротоар се вижда. Опасният завой се вижда. Велоалеята, която свършва на неподходящо място, се вижда. Хората, които вървят вечер, се виждат. Само че за целта някой трябва действително да гледа. А управлението започва именно оттам. От едно съвсем елементарно човешко действие: да си вдигнеш главата.

Защото Банево има всичко необходимо да бъде приятно място за живеене. Само че за момента понякога изглежда като хубав квартал, оставен на произвола на съдбата, една соларна лампа и добрата воля на гражданите да не бъдат блъснати. А това не е европейска визия. Това е българска версия на „оправяй се сам“, гарнирана с малко асфалт, щипка административно мълчание и една самотна лампа, която вечер героично осветява всичко друго, но не и проблема. И ако кметският наместник някой ден реши да провери какво става между Банево и Минералните бани след залез слънце, препоръчително е да не тръгва без фенер. Не заради тъмнината. Заради европейската инфраструктура.