Журналистът и PR Янчо Николов за България и 35 години в преходната безкрайност
Сякаш в някакъв зле написан сценарий, българският народ вече три десетилетия се върти като вечно объркан Дон Кихот, пленен в собствената си драма на отчаяние, наивност и безкрайни надежди за „по-добро утре“. Политическата сцена, или по-точно цирк, се населява от персонажи, които могат да конкурират всеки сюжет на евтин латиноамерикански сериал. Мутри, физкултурници, стрийптизьори и некадърници без грам професионален опит, но със златни вериги и „съвест“ с дебелината на банковите им сметки, дирижират един народ, който отдавна е забравил какво означава да изисква.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Политическа комедия или трагедия без край?
Партийното разрояване, станало символ на българския преход, е не просто хаос, а шедьовър на манипулацията. Системата работи с такава прецизност, че и швейцарски часовник би завидил на точността и.
Компрометирана партия? Просто сменяме марката – ново име, ново лого, същите стари лица с нови „идеали“. Това е политическият еквивалент на пренапълнен „шведски“ бюфет – всичко изглежда апетитно, но знаеш, че накрая ще ти стане лошо.
И така, българинът търси Месия. Исторически, ние сякаш сме народ, който живее в очакване на поредния спасител. През годините сме посрещали политически „обещания“ като гост на провинциален панаир. От Костов до Царя, от Борисов до Радев. И ако Борисов прилича на кмета от детски филм – с високопарни приказки и съмнителни методи, то последните политически „пророци“ приличат на лоши шеги на съдбата. А „Руди Гела“, който иска да провесва цялата тази паплач с краката нагоре, напомня на разстроен пинчер, който се опитва да излае голямо куче.
Кукловоди, кукли и един омагьосан народ
Тримата големи – Борисов, Пеевски и Радев – не просто владеят играта, а буквално дърпат конците с такава увереност, че се чудиш дали са наследили някаква божествена привилегия. Те са „царе“ на най-страшното оръжие – парите, които се изливат като поток и купуват всичко по пътя си. Депутати, съдии, прокурори, медии – всичко е част от голямата шахматна дъска, където ние, обикновените граждани, сме само пешки, обречени да бъдат жертвани.
Системата е проста – разединявай и владей. Народът, вместо да обедини сили и идеи, продължава да се разпада на групички, които лесно се манипулират. И така, вместо единен фронт, имаме хаос, където всеки протест прилича на бутафорен театър.
Илюзията на „демокрацията“: пребоядисаната фасада
Преходът на България може спокойно да бъде наречен „майсторска реновация“ – пребоядисахме стария режим в цветовете на демокрацията, но под боята продължава здраво да стои същият бетон на ДС и бившите червени велможи. Вместо истинска промяна, получихме едно чудовище, което гордо наричаме „комунистически капитализъм“. А нашата червена буржоазия е живо доказателство, че при нас всяко абсурдно явление не само оцелява, но и процъфтява.
Летвата на морала вече не се прескача, а се прекрачва
В България политическите стандарти са толкова ниски, че човек не трябва да скача, за да ги премине – просто ги прекрачва. Политиката ни се е превърнала в игра на кални полета, където лъжата е не само очаквана, но и оценявана по качество. Българите сякаш вече са се примирили с факта, че ще бъдат мамени – единственото условие е лъжците да са добри в занаята. Парадоксално, ние н търсим истината, а идеалния лъжец, който да ни впечатли с мащаба на своята измама.
Време за „катарзис“ или просто още един мит?
Иронията е, че България е преживявала моменти на народно правосъдие – от Априлското въстание до социалистическите метежи. Но дори и революцията у нас не може да бъде просто революция. Тя задължително трябва да бъде яхната от някой тарикат, който да изтръгне дивиденти от хаоса.
Може би най-голямата трагедия е, че поколения българи израснаха в този „паралелен свят“, където рационалността е утопия, а абсурдът – ежедневие. И в този объркан свят, вместо да строим, ние продължаваме да рушим – не само материалното, но и моралното.
Какво е решението? Народът да вземе нещата в свои ръце? Може би. Но това е нож с две остриета, защото историята ни е показала, че спонтанният гняв често води до хаос.
България между утопията и абсурда
Да бъдеш българин в тези времена е като да живееш в свят на неологизма, където всяка логика се губи, а иррационалното става правило. Ние сме народ, който успява да направи невъзможното – да нормализира ненормалното. И докато продължаваме да чакаме „идеалния спасител“, може би е време да осъзнаем, че истинската промяна няма да дойде отвън. Тя трябва да дойде от нас самите – от умението ни да мислим критично, да се обединяваме около идеи и ценности и най-накрая да спрем да търсим утеха в поредния „спасител“.
А докато чакаме, някой може би вече пише новата страница на тази безкрайна история. И тя едва ли ще бъде по-различна от досегашните.
