Журналистът Янчо Николов: Едно чистокръвно говедо е достатъчно да превърне парламента в краварник

Ако съществуваше място, където природата да изпрати най-смирените си творения, за да ги пази от сложността на света, Ивайло Мирчев щеше да избяга оттам. Защото той и смирение, и мисъл, и такт имат толкова общо, колкото имат тракторът и Трабанта . Някога майка му го описвала като будно дете. Будно, да. Будно говедо, което мучи без причина проглушвайки ушите на всички около себе си.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Политическият му живот започва „случайно“. Трябвало е някой да попълни листата, а Мирчев се появил точно когато другите са били заети да се крият от „народната любов“. Сложили го там, колкото да пълни мястото. И той засиял. Не с ум или идеи, а от чиста себедостатъчна наглост. Това е единственият му „талант“, който работи без прекъсване.

Ивайло обича да се показва. Обича да позира така, сякаш светът трябва да му се възхищава заради това, че мучи гръмогласно и изсира огромни купове екскременти в които можеш да затънеш до раменете. Някога беше дебел. Личеше си от километър, че е охранено говедо. Обичаше да се снима, да се криви, да се метка насам натам, да развява разголените си задни части, все едно са политическа програма. Наричаше го активност. Хората го наричаха позор и позьор.

После отслабна с упорита работа, както обичаше да казва. А всъщност с инжекции, които лекарите пазят за болни, а не за нарцистични експерименти. Резултатът беше впечатляващ. От дебело говедо стана мършаво говедце. Формата се смени, но съдържанието остана. Природата може да прави чудеса, но не може да смени характера, когато вътре е циментирана простотия. Ивайло остана без дебел задник, но си остана задник по характер.

В парламента Ивайко се държи като животно в размножителен период. Ръчка колеги, мята се върху конфликтите, търси си боя като селски добитък, пасейки чужда ливада. Все търси трибуна. Ако не му я дадат, започва да мучи от място. Единствената му политическа поза е наведен напред, все едно се готви да боде някого с рогата си от недоизказана глупост, докато задните му бутчета са удобно разголени и изложени на тепсия.

Имаше и период, когато се влюби. Или поне така изглеждаше. Подуши си един бизнесмен, залепи се за него и вървеше след него с такава отдаденост, че чак хората започнаха да се чудят, дали не е домашен любимец с пропуск за парламента. Мучеше, риеше в собствените си лайна, въртеше се около него. Човекът едва се спаси. После Мирчев изпадна в криза. Когато едно гладно говедо не намери тревата, която иска, става агресивно и започва да тъпче всичко останало. Точно това прави и той.

Разправя се с бизнесмени. Скандали. Обвинения. Обиди. Все едно там някъде има невидима ясла, от която той смята, че му се полага да яде. Като го натириха, изпадна в емоционална диария. Хвърля обвинения като кравешки изпражнения наляво и надясно.

Политическата му кариера е чудо на природата. Чудо, което доказва, че понякога демокрацията е твърде милостива. Защото когато една институция позволява на говедо като Мирчев да се разхожда в нея, да мучи, да рие и да се прави на важен, значи тя се е превърнала в краварник.

Ивайло Мирчев не е виновен, че е такъв. Природата понякога греши. Обществото греши повече, когато му дава трибуна. Всяко стадо има своя късмет и своя проблем. Ивайло е и двете. Проблем за всички, късмет за себеподобните.