Журналистът Янчо Николов: За много години в държавата на безвремието, периодичния гнет, илюзиите и мазохистичния рай!
На 31 декември, с чаши в ръка и обичайната доза оптимизъм, сме готови за новата година, но оставаме затворници на старата. Както гласи народната ни философия: „Прекарай лошо и тази година, защото догодина ще е по-зле.“ Това е българският вариант на мотото за оцеляване – форма на черен хумор, който е единственият ни лек срещу националната меланхолия. Събираме се около масата с празни джобове и препълнени чаши, за да изпратим една година, която бе толкова несполучлива, но за сметка на това отдавна сме привикнали към поредната „баналност“.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Проблемът започва от създаването на България
Как започва историята на България ли? Както всяка добра приказка – с обещания за величие, малко битки и доста самозаблуди. Създадохме държава, където небето е синьо, земята плодородна, а народът – юнак с „душа като камък и сърце като кремък.“ Уви, нашата народопсихология бързо ни заведе до заключението, че „каменните сърца“ трудно произвеждат състрадание, а „юначният живот“ е преди всичко сиромашки.
Къде започна всичко?
Едно време, в земите между Дунава и Стара планина, хан Аспарух основал държава, чиято слава щяла да се разнесе „чак до небесата“. И така, тръгнали българите с лъвски скок да градят историята, но се спънали още на първото препятствие: византийските интриги. Оттогава до днес формулата не се е променила – „Ние създаваме, а другите ни развалят граденото.“ Или, както бабите казват: „Който не умее да пере, търси вина в сапуна.“ Когато не си вземеш поуки от историята, тя започва да те учи.
Вековете на гнет: От болярите до болшевиките
Историята на България може да бъде разказана като епичен сериал с няколко неизменни сюжета: Див болярски гнет, надежда, илюзия и нов гнет. За 1350 години държава сме преживели турско робство, гръцко иго и духовно потисничество, руска „освобождаваща“ опека и 45 години социалистическа утопия. Единственият период, в който сме били независими, е когато сме се карали помежду си.
Как се справихме с робствата? Създадохме поговорки, които да обясняват защо сме потънали до шията в кал, но пак не мърдаме. „Преклонена глава сабя не я сече“, „Не вади нож на умряло куче“ и най-новата версия: „Крадливата ръка държавата управлява.“
Как посрещаме Новата година?
Властта на старите, славата на отдавна забравените
Нова година по български телевизии – истинска гротеска, в която на сцената дефилират вечните „величия“ на нашата култура. Лили Иванова, Васил Найденов, Данчето Христова – имена, които звучат като препратки от археологически каталог. Не че нямат заслуги, но народът, казват, имал поговорка: „На всяко дърво – пролет, но не и на всяка песен – безкрайна младост.“ И все пак, докато светът излъчва новогодишни програми с млади и талантливи изпълнители, ние гледаме поредния римейк на римейка на римейка.
Къде са младите ни таланти? Може би са заети да работят като баристи в Лондон или куриери в Германия, защото у нас „звездите“ се раждат само с връзки. България: страната, в която да имаш талант е проклятие, ако нямаш телефонния номер на някой политик или продуцент.
Ах, да бяха живи Ботев и Левски, да видят новия роден герой Бай Ганьо
Левски, Ботев и Бай Ганьо
Българската душа е раздвоена между светостта на Левски и практичността на Бай Ганьо. Левски мечтаеше за чиста и свята република, но Бай Ганьо я напълни с партийни секретари и корумпирани бюрократи. Какво бихме направили, ако Левски днес ни види? Вероятно ще му подадем бюлетина и ще го убедим, че „другия месец ще оправим нещата.“
Но народът знае: „На българина му дай свобода и ще я превърне в анархия.“ Свободата е прекалено тежка отговорност. Какво да правим с нея? Викаме, ще почнем от понеделник. Само че кой понеделник – никой не знае.
Политиците: Самообладанието на самодоволните
Каква е новогодишната реч на политиците? Разбира се, ритуалът е същият всяка година: порция кухи обещания, гарнирани с високопарни слова. Президентът чете гръмовна реч с такава патетичност, че звучи като трагедия на Софокъл, само че без катарзис за оскотелите слушатели. „Трябва да бъдем единни“ – чуваме го отново, но от устата на същите онези, които години наред сеят разединение. Като старо клише, което вече дори не дразни, а просто предизвиква умора.
Тези, които ни казват да бъдем сплотени, живеят в паралелна реалност, където шампанското струва повече от месечната заплата на средностатистическия българин, а черният хайвер е основно ястие. България се разделя на две: тези, които мизерстват, и тези, които пилеят, като че ли са потомствени аристократи, а не селски балкански хитреци обогатили се за една нощ.
Съвремие: Демокрация по балкански
През 1989 г. съборихме социализма, защото ни обещаха капитализъм. Оказа се, че капитализмът не идва с правила, а със самоделна версия, в която всеки грабва каквото може, докато другите спят. „Един глупак хвърля камък в кладенеца, а „сто умни“ го гледат с възхищение“, би казал нашият философски дух. Така гледахме всички, докато комунистите ставаха капиталисти и си върнаха държавата, която „щедро“ предоставиха на народа за временно ползване.
И така, демокрацията у нас се превърна в състезание по алчност. Пребоядисани политици замениха петилетните планове с пет етажни къщи, докато народът си строи надеждите на базата на кредити за телевизори и мобилни телефони. За 35 години разбрахме едно: „Свободата не е да правиш каквото искаш, а да правиш каквото ти позволят.“
Културен упадък и национален мазохизъм
„Модерният българин“ – митологична фигура, описана от социалистическия реализъм, която днес не съществува дори в мечтите. Културата ни, някога инструмент за просвета, се е превърнала в реликва на куха национална гордост. Докато други народи градят модерни театри и иновационни центрове, ние лансираме хора без морал, достойнство и качества, гарнирани с пошла чалга голотия. Няма по-голяма демонстрация на кича от тази. Народът обича приказката за културното си величие, но сам се чуди къде изчезнаха истинските творци – погълнати от безразличието или изгонени в чужбина.
Историческо величие: Реалност или химера?
„България е люлка на цивилизацията“, обичаме да казваме. Но докато пеем „Къде си вярна ти, любов народна“, светът гледа нашите криво построени магистрали, грандомански паметници от времето на соца и история, сведена до чалга с кларинет и отдавна унищожени проблясъци на моментни исторически проблясъци. Ако историята е мерило за величие, ние сме я затворили в мазето, където едва крета на държавни субсидии.
„Всяка жаба да си знае гьола“, е казал мъдреца, но у нас жабата иска да е лъв. Стига да има връзки на подходящото място. Да, историята ни е оставена на безгръбначни лаици с огромно самочувствие и още по-големи връзки.
Българинът и неговият хедонизъм на дъното
Ако има нещо, в което сме наистина добри, това е да се заблуждаваме. Преяждаме на Нова година, за да „избухнем“ от мизерията си. Гърмим пиратки, които плашат повече животните, отколкото да ни създават удоволствие, и за миг си вярваме, че живеем в цивилизован свят. През останалите дни на годината тихомълком приемаме, че болниците ни са капани за душите ни, икономиката ни е като къща от карти, а законите се пишат така, че да обслужват тези, които ги нарушават.
Проблемът с обединението
„Съединението прави силата“, пише на Народното събрание. Но как да се обединим, когато всеки гледа другия като съперник? Българинът не вярва на българина. „Един просяк гледа друг просяк и се чуди как така е успял повече от него.“ Единствената ни форма на обединение е при масата – там всички сме равни, докато има ракия.
Или както казва народът: „Двама българина – три партии.“
Философия на националния мазохизъм
Защо сме такива? Може би, както е казал Ницше, „Човекът е животно, което се научи да страда.“ В нашия случай – да страда и да търпи. Вместо да събаряме калните си колиби, се молим на Господ да спре дъжда. Вместо да градим бъдеще, мечтаем за славно минало, което вероятно никога не е било толкова славно. Българинът сякаш е омагьосан да се лута в порочен кръг от нещастие, което самият той приема за нормално.
Празни мечти за една празна година
Какво ще донесе новата година? Същото, което донесоха и предишните: надежди, които ще се изпарят още с първия понеделник на януари. Българинът ще продължи да вярва, че „този път ще е различно“, докато животът му неумолимо повтаря едно и също: празни обещания, празни джобове и празни илюзии.
Защото, както гласи нашата съдба, „българин да се родиш е проклятие“.
Живот в илюзии
Народът ни живее с надеждата, че утре ще е по-добре. Само че утрото не идва. „Когато Господ раздавал ум, българинът чакал за късмет.“ А късметът се оказа под формата на лотарийни билети, китайски фойерверки и пиратки, които плашат бездомните кучета.
Но ние продължаваме. Защото, въпреки всичко, сме народ, който оцелява. „Камъкът си тежи на мястото“, казваме. Само че понякога този камък просто тежи на шиите ни. И докато стоим с наведени глави, чакайки чудото, ще открием, че то се случва само на тези, които си го направят сами.
България е като приказка без щастлив край, но с много герои, които разказват как щял да дойде.
А, както е казал народът: „На крив народ и мечтите са му криви.“
