Журналистът Янчо Николов: Кратка хроника на една ограбена вяра или когато лъжата стане държавна политика
Българинът е странно същество. Лъжат го веднъж и се ядосва. Лъжат го втори път и започва да се съмнява. Лъжат го десети път и вече се кара със съседа, защото не вярва достатъчно силно на поредната лъжа.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Така вече трийсет и кусур години живеем в държава, която прилича на стара миризлива кръчма. Само че алкохолиците с изветрели мозъци не са наредени като бирени бутилки по масите, а в парламента, министерствата и телевизионните студиа. Едни и същи лица, едни и същи физиономии, едни и същи обещания, боядисани всеки сезон в нов цвят като ръждясала ограда пред избори.
Преди време ни обясняваха как следва светло бъдеще. После светлото бъдеще се оказа тунел без изход. След това дойдоха новите спасители. Те също носеха фенери. Само че когато светнаха, се оказа, че са изчезнали и малкото останали спестявания на българите.
Спомняте ли си всички онези телевизионни анализатори? Онези професионални обяснители на реалността. Хората, които гледаха народа като антропологична загадка и с въздишка обясняваха колко сме изостанали, колко сме недоверчиви и как упорито бягаме от собственото си щастие.
Особено убедителни бяха за влизането в Шенген и приемане на еврото за национална валута. Хубаво е да си спомним за Кирил Петков и неговите детирамби, които излизаха като отровни гущери от устата ми – „българинът ще забогатее, а цените ще се вдигнат едва с половин процент“. Дали ще има кураж днес да излезе пред народа с мегафон в ръка и заобиколен от хората да го извика в ушите им.
Такива ни уверяваха, че зад ъгъла ни чака икономически рай. Че ще потекат реки от благоденствие. Че парите едва ли не ще започнат да се размножават в портфейлите като зайци през пролетта. Че всичко е въпрос на още малко търпение.
Този филм с търпението го гледаме от 89 година насам. Първо с пребоядисалите се комуняги от СДС. После с циганина Иван Костов и шайката му от национални предатели и крадци. След това с прословутия огладнял и опосталял цар – Симеон Втори. Ами Борисов, ами умно красивите начело с мазния толуп Асен Василев и тъпият курвар Кирил Петков. Днес и един фатмак ни скочи на главите. До кога?! Това вече е въпросът на девен ред. Никой не пита, ами сега какво? Днес вече българина като че ли започна да се освестява и полузамаян да пита – До кога ще ги търпи?!
И докато едни се освестяват и питат, други продължават да чакат.
Чакат вече толкова дълго, че някои обещания са надживели и политиците, които са ги давали. Днес същите експерти са потънали в тишина. Изчезнали са като врачки след неуспешно пророчество. Няма ги по студията да обясняват защо прогнозите им се изпариха по-бързо от предизборен морал. Няма ги и големите реформатори. Някога говореха за справедливост. За ред. За промяна. За нов морал.
Днес думата „реформа“ звучи като стара градска легенда. Нещо между Лох Нес и изоставен селски кенеф в който вечер се чуват странни звуци.
Голяма част от народа още чака. Чака по-кратки опашки пред институциите. Чака по-малко чиновници. Чака по-малко бюрокрация. Чака повече сигурност. Чака по-добро здравеопазване. Чака нормално правосъдие. Чака държава.
А държавата му отговаря с още комисии, още агенции, още съвети, още заместници на заместниците и още експерти по експертността. Стигнали сме до момент, в който един министър има толкова съветници, че средновековен император би получил комплекс за малоценност.
Властта се сменя, но механизмът остава същият. Едните обвиняват предишните. След това стават същите. После идват следващите да обвиняват тях. Накрая всички се оказват на една маса, където вчерашните врагове си говорят като стари съученици на абитуриентска среща. Избирателят гледа и се чуди дали е станал свидетел на политически процес или на семеен бизнес.
Да, бизнес е. Политиката в България е най-доходоносният бизнес.
Особено любопитно е как всеки нов политически месия пристига с обещание да разруши системата, а след няколко месеца вече се е нанесъл удобно в нея, сменил е пердетата и обяснява колко е сложна за ремонт. Българската политика отдавна прилича на порно формат.
Сезон първи: „Ще оправим държавата“.
Сезон втори: „Не ни стана работата“.
Сезон трети: „Предишните ви изклатиха, че и нас покрай вас“.
Сезон четвърти: „Дайте още един мандат“.
Сезон пети: „Ще стане, ама трябва още малко“.
И така до безкрай.
Докато гражданинът брои стотинки, политическите елити броят коалиции, броят милиони, превилегии, бизнеси. Докато хората се чудят как да вържат бюджета си, управляващите се чудят как да вържат мнозинство. Докато младите напускат страната, старите партии не изпускат властта, те просто се трансформират. Те са като мебели в старо реновирано читалище. Могат да сменят тапицерията, но конструкцията си остава същата.
Най-тъжното е, че вече не се води битка за идеи. Води се битка за позиции. За влияние. За институции. За ресурси. За контрол. Останалото е пунта мара и алабализми.
И когато някой попита защо хората са гневни, разочаровани и цинични, отговорът е прост. Защото българинът беше лъган толкова пъти, че вече дори надеждата гледа подозрително.
А когато едно общество започне да се съмнява във всяко обещание, във всяка институция и във всеки нов спасител, проблемът не е в обществото. Проблемът е, че твърде много спасители са се оказали на сала, че за обикновенния пасажер не е останало място дори да се хване на него.
