Журналистът Янчо Николов: Простото Кире се изтъпани пред медиите брадясал, като бродник и се насра подобаващо…

От убийството на Георги Кузев до Кремъл за една публикация във Facebook. Просто Киро отново демонстрира, че когато фактите са сложни, най-лесно е да им се нахлупи руска ушанка.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Има един особен политически талант, който не се преподава в университет, не се придобива с житейски опит и вероятно не може да бъде придобит дори с продължителен престой в библиотека. Това е способността да вземеш един тежък криминален случай, да го завъртиш през геополитическия вентилатор и накрая да получиш Кремъл.

Кирил Петков очевидно притежава този талант.

В публикация по повод убийството на 37-годишния Георги Кузев в Пловдив бившият премиер реши да ни обясни, че не бива да гледаме на случилото се просто като на „младежка агресия“, а трябва да търсим откъде идват идеите, символите и моделите на насилието.

Ашколсун, Кире!

Най-после открихме човека, който няма да остави нито едно престъпление без геополитическа родословна схема. Само че тук възниква един съвсем дребен въпрос, от онези досадни въпроси, които фактите имат наглостта да задават: Ами ако първо погледнем семейството, възпитанието, училището, средата, социалните мрежи, груповата динамика, чувството за безнаказаност и реалния контрол върху тези деца?

Защото, ако петима непълнолетни бъдат обвинени, че са участвали в жестокото убийство на човек, последното, което обществото трябва да прави, е да се държи така, сякаш някой е намерил в телефона им директна телефонна линия до Владимир Путин.

По данни, изнесени от прокуратурата, петимата обвиняеми са на възраст между 14 и 17 години, а обвинението е за умишлено убийство, извършено с особена жестокост и по хулигански подбуди. Според прокуратурата групата се е възприемала като своеобразни „ловци на педофили“.Това е чудовищно. Но точно затова не трябва да превръщаме разследването в политически цирк с руски мечки за декор.

„Не ги гледайте като агресивни младежи“

Тук Кирчо направо записва името си в пантеона на политическата словесна еквилибристика. Да не ги гледаме като агресивни младежи. А като какви? Като участници в благотворителна инициатива? Като младежки хор? Като курсисти по междуличностна комуникация? Като членове на клуб „Юмрукът е последният аргумент“? Човек е бил пребит жестоко и е починал от тежките си травми. По данни, цитирани от медиите, става дума за тежки увреждания на вътрешни органи и черепно-мозъчна травма. Тук думата „агресия“ не е някаква обидна квалификация, измислена от лошите журналисти.

Това е описание на поведение.

А ако политикът иска да стигне до причините, чудесно. Нека стигне. Само че причината за една такава деформация на човешкото поведение не се намира автоматично в Москва. Понякога тя започва много по-близо. В дома. В начина, по който детето е възпитавано. В първите седем години. В това дали някой някога му е казал, че другият човек не е чувал, върху който можеш да си упражняваш юмруците.

В училището, което трябва да надгради фундамента. А когато фундаментът липсва, какво да надгражда училището? Получава се характер като индианска юрта върху блато: отвън има конструкция, отвътре няма нищо, което да я държи изправена. И после идва интернет. Там вече човек може за три минути да си купи идеология, идентичност, врагове, символи и чувство за принадлежност.

Кирчо откри неонацизма. И естествено, той е руски

Тук сюжетът става още по-весел, макар че поводът е всичко друго, но не и весел. Петков свързва символиката, която според него напомня за Максим Марцинкевич, известен като Тесак, и движението „Окупай Педофиляй“, с по-широката тема за руската крайна десница и влиянието на Русия върху радикални среди в Европа. Самата връзка между Тесак, т.нар. „ловци на педофили“ и онлайн субкултурата не е измислена от Петков. Има публични материали, които разглеждат именно тази връзка в контекста на случая в Пловдив. Но оттук до внушението: „Русия – неонацизъм – Пловдив – убийство“ има разстояние, което не се прескача с един Facebook статус.

Иначе утре някой ще открие на нечия снимка черна тениска и ще обяви, че ФСБ е финансирала текстилната индустрия.

Само да уточним една историческа подробност

Неонацизмът не е руски патент. Историческият нацизъм не е роден в Москва. Третият райх е германският Трети райх. Нацистката идеология има своя исторически произход, институции, символика и престъпления в Германия и в окупираните от нея територии. А неонацистки и крайнодесни движения съществуват в различни европейски държави, включително и в България. И това е важно, защото когато човек иска да анализира радикализацията, трябва да различава произход на идеологията, конкретна субкултура, политическо влияние, пропагандно въздействие и индивидуална мотивация.

Иначе получаваме политическа манджа с грозде, в която Хитлер, Путин, Telegram, Тесак, НАТО и петима пловдивски тийнейджъри са сварени в една тенджера.

Русия може да влияе. Но това не означава, че Русия е възпитавала детето

Това е съществената разлика, която политическият театър удобно прескача. Да, съществуват изследвания за руското влияние върху крайнодесни движения в Европа. Цитираното от Петков изследване на Международния център за борба с тероризма действително разглежда различни случаи и модели на взаимодействие между Русия и крайни десни среди в европейски държави. Това е легитимна тема. Но наличието на общ механизъм не доказва конкретната причинно-следствена връзка в конкретното убийство. Самият Петков признава това. И тук е най-смешното. Петков казва: „Това не доказва, че Кремъл стои зад убийството.“

Прекрасно.

Само че след това прави почти всичко възможно читателят да започне да си представя точно това.

Това е малко като да кажеш: „Не твърдя, че съседът е подпалил къщата. Само обръщам внимание, че има кибрит, че е бил на улицата, че обича огъня, че баба му някога е работила в завод за кибрит и че когато е бил в Русия също си е купил кибрит.“

На юридически език това още не е доказателство. На журналистически език е намек. На политически език е опорка.

А къде е семейството?

Тук вече бихме искали да чуем същия ентусиазъм. Къде са родителите? Кога са забелязали промяната в поведението? Какво са гледали тези деца? С кого са общували? Какви групи са следвали? Какви видеа са консумирали? Имало ли е предишни прояви на насилие? Имало ли е сигнали? Как е реагирало училището? Имало ли е социални работници? Имало ли е полицейска информация? Какво е знаела средата? Какво е пропуснала? Това са скучни въпроси. И точно затова са важните. Защото политиците обичат геополитиката по една проста причина: Москва е много по-удобен родител от реалния родител.

Москва не идва на родителска среща. Москва не пита защо детето не се прибира. Москва не проверява телефона му. Москва не го изпраща на училище. Москва не живее в апартамента отсреща. Ако проблемът е възпитанието, контролът, социалната среда и дигиталната радикализация, трябва да говорим за тях. Не да хвърляме всичко в геополитическия казан и да чакаме от него да излезе готов обвинителен акт.

И все пак, Кирчо има една вярна мисъл

Да, радикализацията не възниква във вакуум. Това е вярно. Само че тя не възниква и само в Москва. Възниква там, където някой млад човек има нужда от идентичност, враг, група, признание и чувство за сила. Интернет може да му ги даде. Семейството може да не ги е дало. Училището може да не е успяло. Обществото може да не е забелязало. Държавата може да се е сетила за проблема след погребението. И тогава вече е късно.

По данни, цитирани от медиите, един от задържаните по последващ случай с насилие в Пловдив е бил свързан с групата около убийството на Кузев, което допълнително повдига въпроси за средата, груповата динамика и възможната склонност към повторно насилие.

Ето това е мястото за сериозния разговор. Не за Путин. За радикализацията. Не за Кремъл като универсален злодей. За механизмите, чрез които деца се превръщат в насилници. Не за геополитическия театър. За провала на възрастните около тях.

А за руските танкове, свастиките и цялата останала манджа…

Тук трябва да се внимава особено. В публичното пространство от години се разпространяват снимки и твърдения за украински формирования, татуировки, нацистка символика, Степан Бандера, различни доброволчески части и прочие. Част от тези явления са реални и документирани. Други твърдения са преувеличени, извадени от контекст или използвани пропагандно. И точно затова журналистът трябва да бъде досадно педантичен.

Защото ако единият лагер лъже с фотошоп, а другият отговаря с политически фейсбук статус, истината обикновено стои някъде по средата и се чуди защо всички са я оставили сама. Същото важи и за България. Да, има крайнодесни среди. Да, има хора, които се интересуват от легионерска, неонацистка и ултранационалистическа символика. Да, има последователи на генерал Христо Луков и други радикални течения. Но това не означава, че всеки човек, който прави определен жест на снимка, автоматично е агент на чуждо разузнаване.

Символът е следа. Не е присъда.

А следата трябва да бъде проверена.

Просто Киро отново се обади неподготвен

И тук стигаме до вечния феномен.

Кирил Петков има необикновената способност да говори с увереност дори тогава, когато темата очевидно изисква още много четене, още много проверки и поне една нощ безсъние за размисъл, преди да изплещиш поредната тъпотия.

Просто Киро, както го запомни широката публика, отново се появява на сцената с онова самочувствие на човек, който е прочел заглавието на книгата и вече е готов да обясни цивилизационния процес в нея въпреки, че книгата разказва за зверства и убийства и в нея няма нищо цивилизовано.

Хубаво политиканства Кирчо. Говори и мисълта му не тече, просто го прасви по инерция. Това е изключително трудно за слушателя и мъчително за всяка една аудитория. Кирито се изказва като политик. Ам политиката, Кирчо, не е парапетА на който напъваш Лена на задна прашка. В политиката говорния процес минава през главния мозък, не през тестисите и пениса.

Тук не става с подпиране, с превъзбудени бръщолевения и абсурдни ала-бализми. Тук има история, право, социология, криминология, психология, международни отношения и, колкото и да е досадно, факти. Не всяка престъпна група е геополитически проект. Не всеки неонацист е руски агент. Не всеки руски пропаганден материал създава убийци. И не всяко убийство е удобен повод да си направиш международнополитически манифест.

Понякога убийството е резултат от нещо далеч по-прозаично и страшно: лошо възпитание, липса на контрол, групова деградация, дигитална радикализация, чувство за безнаказаност и общество, което разбира какво се е случвало едва когато линейката вече е дошла. Това е по-малко ефектно от „руската заплаха“. Но е много по-близо до истината.

Защото най-опасният враг невинаги идва от Изток

Понякога стои на съседния чин. Понякога е в телефона. Понякога е в Telegram. Понякога е в групата приятели. Понякога е в семейството. Понякога е в безразличието. А понякога е в главата на един човек, който години наред никой не е научил, че чуждият живот има стойност. Затова убийството на Георги Кузев трябва да бъде разследвано до дъно. Да се изследва откъде са дошли символите. Да се проследят каналите. Да се проверят групите. Да се установи кой кого е радикализирал. Да се изясни ролята на семействата. Да се изследва поведението на училищата и институциите. Да се провери дигиталната среда. Да се установи има ли организирана структура. И ако има чуждо влияние, да бъде доказано.

Не да бъде нарисувано с дебел флумастер върху Facebook стената. Защото в противен случай рискуваме да направим най-българското възможно нещо: да превърнем един истински трагичен проблем в политически сериал, в който убийството е само повод за поредната партийна престрелка. А Георги Кузев няма нужда от партийни фойерверки. Има нужда от истина. А обществото има нужда някой най-после да зададе неудобния въпрос: Как стигнахме дотам деца да се превърнат в тълпа, която е способна да пребие човек до смърт?

Отговорът вероятно е много по-близо до нас от Москва. И точно това, Кирчо, е проблемът. Защото с Русия можем да се караме до Второто пришествие. Но децата си ги възпитаваме ние.