Забравените сенки на историята: Кой има право на памет?

В малката, но горда България, където историята се пише с молив и гумичка, за да може периодично да се коригира, датите за почит са като звездите – някои блестят, а други удобно изчезват зад облаците на политическата амнезия. На 1 февруари, в национален синхрон, се навеждаме почтително пред жертвите на комунизма. Но ето един въпрос, който смущава тишината – къде са другите жертви? Или по-точно, защо някои скелети се пазят грижливо в гардероба, докато други се размахват като историческа реликва?

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Да вземем пример от европейския стандарт. Европа почита антифашистите, онези, които се осмелиха да се противопоставят на кафявата чума. Но в България, уви, антифашистите са или „неудобни комунисти“, или най-много „спорни фигури“. За тях няма официална минута мълчание, само случайни шепоти край позабравени паметници.

Докато по света 9 май се отбелязва като Ден на победата над нацизма, у нас е преопакован като „Ден на Европа“, за да не се налага случайно да споменаваме онези, които са си оставили костите по фронтовете и горите. 2 юни – подвигът на Ботев и загиналите за свободата – също се оказа твърде тясно понятие за антифашистите. А 23 юли? Почит към Никола Вапцаров? Зависи кой пита – за някои е „спорен“, за други „неудобен“, за трети – просто повод да откажем минута мълчание.

Но нека не сме черногледи! За едни жертви сме издигнали мемориали, редим патетични слова, поръчваме тържествени панихиди. За други – празен ред в календара. Някои паднаха, борейки се за нацистки съюзници, но за тях място в националната памет има. Други загинаха срещу фашизма – тяхното място е… в забравата.

И така, след три десетилетия и половина, можем да се поздравим с едно велико историческо постижение – имаме напълно обективна, абсолютно неутрална, 100% балансирана история. В която някои жертви се почитат официално, а други само, ако останалите им близки още са живи и си спомнят. Защото истината, драги зрители, е като времето – зависи накъде духа вятърът.