Защитата на Никола Бургазлиев иска свобода за да завърши образование: Конституцията дава право на образование за всеки, но тя гарантира и правото на живот
Има случаи, в които аргументите на защитата звучат сериозно. Има и случаи, в които звучат като лошо написан сценарий за съдебна комедия. Делото на Никола Бургазлиев все повече започва да прилича на второто.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Да обобщим: човек, обвинен по текстове от Наказателния кодекс, предвиждащи между 15 и 20 години затвор, настоява да бъде пуснат, защото искал да завърши гимназия. В негова подкрепа – 3000 подписа и плакати „Никола не е убиец“, размахвани от съученици пред съда. Като че ли наказателният процес се решава с лични впечатления.
Миналата година същият този ученик, надрусан, с АТВ прегази майка и син на алея в Слънчев бряг. Майката почина. Синът беше в кома и лекарите едва го върнаха към живота. Още трима души пострадаха. Това са факти. Те не се променят от подписка, нито от трогателни речи за правото на образование.
Основният аргумент на защитата е, че Конституцията гарантира правото на образование. Вярно. Но Конституцията гарантира и правото на живот. И когато едното право е вече безвъзвратно отнето на един човек, звучи цинично да издигаш другото като върховен аргумент за снизходителност.
Чухме и че учител влизал в ареста да го обучава, но след две писма това било спряно. Процедурата била трудоемка. Наистина ли? В държава, в която институциите ежедневно се занимават с дела за тежки престъпления, най-големият проблем е, че няма как да се внесе лаптоп с ограничен интернет? Съдията дори попита защо не може да се осигури техника. Това не звучи като зла воля, а като търсене на практично решение.
Да не забравяме и логиката на мярката за неотклонение. Когато човек е изправен пред възможна присъда от 15–20 години, рискът от укриване не е абстрактен. Той е реален. Колкото и уверения да се дават, никой не може да гарантира, че обвиняемият няма да изчезне. Особено когато залогът е толкова висок.
Поддръжниците му искат парична гаранция или домашен арест с гривна. Те настояват, че образованието му е спешно. В същото време съществува и друга възможност – да остане в ареста до присъдата и след това да продължи обучението си от затвора. Това не устройва нито защитата, нито самия него. Разбираемо. Но удобството на обвиняемия не е водещ принцип в наказателния процес.
Иронията е, че се правят внушения за обществен натиск, сякаш съдът трябва да бъде смел и да пусне обвиняемия напук на обществото. Всъщност единственото, което съдът трябва да направи, е да прецени риска и закона. Не е негова работа да се трогва от плакати.
Когато обвинението е за тежко престъпление с фатален изход, когато санкцията е висока и когато рискът от укриване е реален, образованието не може да бъде решаващ аргумент за освобождаване. То е важно. Но не е по-важно от правосъдието.
В крайна сметка въпросът не е дали Никола Бургазлиев иска да завърши гимназия. Въпросът е дали държавата трябва да поеме риска да го освободи преди да е приключил процесът. А отговорът, колкото и да е неприятен за неговите съученици с плакатите, изглежда очевиден.
