За плажовете и концесионерите в България, които всеки безмозъчен кретен плюе и псува: Истината е проста – иска се малко логика и запознаване с действителността
С наближаването на обяд в частния плажен клуб Il Tirreno в италианския град Монталто ди Кастро, Беатриче Бордо спокойно разгъва парче пица под синия чадър. Нищо необичайно. Освен че в последните дни именно храната, носена отвън, се превърна в повод за поредната европейска плажна истерия.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Поводът е случай от област Пулия, където жена била смъмрена заради домашно приготвен сандвич. Оттам нататък социалните мрежи избухнаха по познатия сценарий. Хора, които не могат да сменят крушка без помощ от YouTube, внезапно станаха световни експерти по концесии, туризъм, икономика, крайбрежна инженерия и човешки права.
В Италия има плажове, които ограничават внасянето на храна. В Испания също. В Гърция също. В САЩ също. На редица престижни плажове по света външната консумация е забранена или строго регулирана.
Но българинът гледа на тези правила така, както котка гледа прахосмукачка. С подозрение, ужас и дълбоко убеждение, че някой му е длъжен.
Според родния плажен философ концесионерът трябва да осигури чадър, шезлонг, спасител, медицински екип, чистота, душове, тоалетни, инфраструктура, безопасност, поддръжка, техника, достъпност, интернет, паркинг и добро настроение, но срещу цена, близка до стойността на кифла от кварталната фурна през 1997 година.
Същият този философ не се интересува какво стои зад един подготвен плаж.
Не вижда багерите и фадромите, които всяка година преместват хиляди кубици пясък, за да не бъде отнесен от бури и течения. Не вижда инженерните изчисления. Не вижда спасителните вишки. Не вижда шамандурите. Не вижда медицинските комплекти. Не вижда ежедневното пресяване на пясъка. Не вижда борбата с насекоми и паразити. Не вижда ремонта на съоръженията. Не вижда проверките от институциите. Не вижда таксите. Не вижда осигуровките. Не вижда заплатите. Не вижда горивото. Не вижда транспортните разходи. Не вижда подмяната на оборудването. Не вижда нищо.
Той вижда единствено касовата бележка.
И я гледа така, както средновековен селянин би гледал данъчния регистър на Османската империя.
Истината е проста.
Плажът не е природен феномен от типа на дъгата или залеза.
Плажът е сложна система за поддръжка, безопасност и обслужване.
Ако утре всички концесионери изчезнат, голяма част от хората ще разберат разликата между романтичната представа за „див плаж“ и реалния див плаж.
Защото реалният див плаж не прилича на реклама за минерална вода.
Реалният див плаж прилича на терен, в който природата е решила да си прави експерименти. Там чадър няма. Тоалетна няма. Спокойно можеш да се отъркаляш в лайната на някой пустинак или одрискал се шофьор. Спасител няма. Лекар няма. Почистване няма.
Има само слънце, змии, кърлежи, оси, бурени, дупки, камъни и онзи особен аромат на водорасли, който кара туристите след петнайсет минути героизъм да започнат да търсят най-близкото заведение с климатик.
Най-забавното е друго.
Същите хора, които искат да внесат храна на плажа, често оставят след себе си следи, достойни за археологическа експедиция. Салфетки летят като есенни листа. Найлони се носят като летящ вид медузи. Пластмасови чаши мигрират по крайбрежието по-добре от прелетни птици. Фасовете се заравят в пясъка така старателно, сякаш някой подготвя капсула на времето за бъдещите поколения. Същото се случва и със счупените буркани и шишета.
А след това същите тези хора публикуват във Facebook гневен статус:
„Плажът е мръсен! Безобразие!“
Разбира се.
Сякаш през нощта тайна организация от злонамерени чайки е организирала пир с отпадъците.
Друг любим аргумент е:
„Концесионерите само печелят.“
Да.
И хлебарят печели от хляба. Автомонтьорът печели от ремонта. Хотелиерът печели от нощувките. Лекарят печели от труда си. Дори кварталният продавач на царевица не работи срещу морално удовлетворение и бурни аплодисменти.
Само когато стане дума за плаж, някаква част от обществото очаква предприемачът да инвестира десетки или стотици хиляди евро, да поема рискове, да носи отговорност за безопасността на хората и накрая да живее от фотосинтеза.
Особено комичен става спорът, когато цените в заведенията дори не са високи. Тогава недоволството вече придобива почти художествен характер. Българинът не просто търси проблем. Той го отглежда. Полива го. Тори го. Грижи се за него като за рядко екзотично цвете.
Ако някой ден му предложат безплатен чадър, безплатен шезлонг, безплатен обяд и безплатен коктейл, той вероятно ще попита защо коктейлната сламка не е в любимия му цвят.
Защото недоволството у нас не е състояние. То е национален спорт. Олимпийска дисциплина. Философия. Начин на живот. Разбира се, винаги може да се спори дали конкретно ограничение е разумно или прекалено. Това е нормален обществен дебат.
Но преди да заклеймим всеки концесионер като обществен враг номер едно, може би е добре да си дадем сметка какво стои зад подредения, чист и безопасен плаж.
Защото между романтичната представа за „свободата на сандвича“ и реалността има огромна разлика.
Едната мирише на домашна лютеница.
Другата на дизел от багери, пот на спасители, препарати за дезинфекция, фактури, ремонти, осигуровки и безкрайни часове работа.
И точно тази втората причина е причината изобщо да можем спокойно да си постелем хавлията върху чист пясък, вместо върху бунище, в което кърлежи, змии и ферментирали фекалии претворяват една друга картина на безстопанствеността.
