За толкова години държавата не си научи урока: Туризмът в България се нуждае от нейната помощ, а не от празни приказки и бюрократични спънки
Летният сезон по нашето Черноморие пак идва като „изненадващ снеговалеж през януари“ – всички го очакват, но никой не е подготвен. Хотелиерите вече не се чудят дали ще имат туристи, а дали ще имат хора, които да посрещнат туристите, да им сменят чаршафите и да им донесат кафе, без да изчезнат по средата на смяната като дим над барбекю.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
И тук започва вечната българска класика: държавата стои на брега, гледа морето замислено, като човек, който чака рибата сама да скочи в тигана. Данъците си текат спокойно към бюджета, като добре охладена ракия в петъчен следобед, а проблемите с кадрите… те си остават „на вниманието на предприемача“.
Предприемачът, разбира се, е онзи митичен герой, който трябва едновременно да е HR агенция, учебен център, миграционна служба и понякога и психолог. Докато други институции си разменят писма като шахматисти, той вече е в трета държава и преговаря за сервитьори, готвачи и камериерки, защото сезонът не чака, а бюрокрацията чака… още някой документ.
Процедурите за визи са се превърнали в нещо като древен ритуал – колкото по-дълго го изпълняваш, толкова по-малко разбираш защо изобщо съществува. Хотелиерите трябва да планират през януари, да се молят през март и да се надяват през юни. Ако не стане – винаги има опцията „ще видим догодина“, която е национален спорт.
И докато бизнесът се учи да прави логистика като за космическа мисия, държавата продължава да стои в ролята на строг, но дистанциран наблюдател. Малко като учител, който не е влязъл в час отдавна, но после пише оценки с особена увереност.
Най-интересното е, че никой не се е сетил за нещо революционно – като например да се погледнат местните училища и техникуми не само като сгради за ремонти и отчети, а като място, където се произвежда реален човешки ресурс за реална икономика. Но това, разбира се, е сложна идея. По-лесно е да се напише нова стратегия, която да звучи добре на хартия и да се архивира още преди да изсъхне мастилото.
И после се чудим защо младите „не искат да работят“. Ами искат, но понякога им се предлага избор между тежък сезонен труд, минимална перспектива и максимална несигурност. И те, напълно неочаквано, избират да не участват в този цирк.
Разбира се, винаги има и другата страна на медала: „няма кадри“. Класическата реплика, която звучи като стара грамофонна плоча, заяла на едно и също място. А реалността е по-проста – кадри има, но системата не е направила почти нищо, за да ги отгледа, задържи или поне да им даде причина да останат.
Вместо това се разчита на внос на работници от другия край на света, които пристигат със самолетни билети на цени, които скачат по-бързо от обещания преди избори. И така хотелът в Кранево се превръща в малък ООН филиал, където езиците са много, а стабилността – сезонна.
Ако човек гледа отстрани, картината е почти поетична: държавата – като градинар, който полива само бурените и се чуди защо розите увяхват. Бизнесът – с лейка в едната ръка и молба за помощ в другата. А младите – просто си търсят място, където трудът не е наказание, а нормална сделка.
И така лятото идва. Морето си е на мястото. Само хората по веригата се сменят – всяка година, все по-далеч, все по-скъпо и все по-абсурдно.
